Робер Мерл - Малвил

Достигнах ведрото, но за голяма моя изненада се отказах да вляза вътре, след като, потапяйки ръка, открих, че водата е много гореща. От това трябваше да заключа, че усещането ми е измамно и че то означаваше всъщност, че въздухът наоколо започва да изстива, но аз нито за миг не помислих за това, не се и сетих да погледна термометъра над водния кран. Само една мисъл ме владееше: да избягна допира с плочите. Изкачих се не без мъка на две допрени едно до друго бурета с вино. Настаних се на тях напреко, седнал на празното между двете дъги, като вдигнах от едната страна краката си, а от другата — тялото. Дървото почти ми даде усещане за прохлада и удобство, но то не трая дълго, много се измъчвах, макар мъките ми да идваха от друго. Вече се потях по-малко и не се задъхвах, обаче дланите, колената, кръстът и седалищните части, с една дума, всички части на тялото, които бяха имали допир с пода, ме боляха. Около себе си чувах кратки охкания и мигом помислих за другарите си с живо чувство на безпокойство до момента, в който усетих със срам, че охкам аз. Но за това по-късно си дадох сметка. Няма нищо по-субективно от болката, защото в действителност онази, която изпитвах, не съответствуваше на предизвикалите я съвсем повърхностни изгаряния. Забравих ги, щом си възстанових малко силите и поднових усилията си.

За доказателство, че изгарянията не бяха тежки, заспах и навярно съм спал известно време; като се събудих, забелязах, че големите свещи от стенните свещници бяха изгорели и че някой бе запалил други, малко по-надалеч. Тогава почувствувах леден хлад по цялото си тяло и особено на гърба. Тръпнех. Потърсих с очи дрехите си, но не ги видях, без да усетя, намислих друго и реших да сляза от буретата и да отида да видя термометъра. Придвижването ми бе извънредно мъчително. Мускулите ми бяха вкоравени, почти парализирани, а дланите ме боляха при всяко движение. Термометърът показваше плюс тридесет, но аз напразно си казвах, че все още е топло и няма никакви причини да треперя от студ; разумът ми не успя да прекрати тръпките. Когато се обърнах, видях, че Пейсу се е изправил и се е опрял до едно буре — обличаше се. Странно — видях само него, макар че и другите бяха там. Сякаш изморените ми очи отказваха да възприемат повече от един предмет наведнаж.

— Ти се обличаш? — запитах го аз глупаво.

— Да — отвърна ми той с омаломощен, но съвсем естествен глас, — обличам се. Прибирам се в къщи. Моята Ивет сигурно се тревожи.

Погледнах го. Щом заговори за жена си, в ума ми внезапно просветля. И чудно нещо — за мен това просветление имаше цвят, температура и форма. То бе бяло и леденостудено и като с нож ми разкъса сърцето. Гледах как Пейсу се облича и за първи път наистина разбрах какво е събитието, което изживявах.

— Какво ти е, че ме гледаш така? — запита ме Пейсу заядливо.

Наведох глава. Не знам защо, чувствувах се страшно виновен пред него.

— Нищо, старче, нищо отвърнах тихо.

— Ти ме погледна — каза той със същия тон, а ръцете му така трепереха, че не успяваше да сложи панталоните си.

Не му отговорих.

— Погледна ме, не можеш да отречеш — продължи той, като ми хвърли ненавистен и гневен поглед, станал жалък поради изтощението му.

Замълчах. Исках нещо да кажа, но не знаех какво. Потърсих с поглед наоколо подкрепа. И тогава видях другарите си. По-скоро — видях ги един подир друг с повтарящо се мъчително усилие, от което ми се доповръща.

Старата Мену седеше мъртвобледа — Момо беше опрял глава на коленете й; с незабележимо движение тя галеше с мършавите си пръсти мръсните му коси. Мейсоние и Колен бяха седнали един до друг като истукани, с блуждаещи, наведени очи. Прав, опрян до една бъчва, Тома държеше в едната си ръка включения транзистор на Момо, а с другата въртеше безспирно и извънредно бавно стрелката от единия до другия край на скалата, търсейки всуе да долови човешки глас от света. Заслушаното му лице имаше не само чертите, но и цвета и почти твърдостта на гръцка статуя.

Никой не отвърна на погледа ми. И в оня миг — спомням си — аз им се разсърдих смъртно със същото чувство на безсилна ненавист, с което Пейсу бе ме погледнал. Както новороденото дете, което извиква от болка, когато въздухът прониква в дробовете му, ние бяхме изживели толкова дълги часове вглъбени в себе си, че ни бе много трудно да намерим отново връзка с другите.

У мене се промъкна изкусителната мисъл да оставя Пейсу да прави каквото иска. Казах си, като наблягах с грубост: „Хубаво де, щом мисли така, да върши каквото ще, голяма работа.“ Бях така изненадан от толкова низост, че веднага реагирах в обратния смисъл и изпаднах в разнеженост: „Пейсу, стари приятелю Пейсу!“