Робер Мерл - Малвил

Гледам го. Той прави две крачки навътре и се олюлява изправен. Гол е. Косите и веждите му са изчезнали, тялото му е алено и подуто, сякаш са го държали във вряла вода и — което ме ужасява и изпълва със страх — кърваво месо виси на парцали от гърдите, слабините и краката му. Въпреки това той стои не знам как изправен, гледа ме и макар лицето му да е направо една кървяща рана, по очите го познавам кой е: това е Жермен, работникът от Седемте бука .

Промълвям:

— Жермен!

Мигом, сякаш бе чакал само този въпрос, той се строполява, преобръща се и остава прострян по гръб, неподвижен, разкрачен, с разперени ръце. Същевременно от вратата, останала отворена, върху мен връхлита толкова жарък въздух, че решавам да изляза от ведрото и да я затворя и — нещо нечувано! — успявам да сторя това пълзешком или на четири крака — не зная, обаче с цялата си тежест наблягам по тежката дъбова врата, най-после тя се раздвижва и аз чувам с огромно облекчение щракването на резето.

Задъхвам се, пот струи от мен, плочите парят краката ми и аз се питам с неизразима мъка дали ще успея да се върна във ведрото. Отпуснал съм се отмалял на лакти и колене, с увиснала глава, на няколко метра само от Жермен, и нямам сила дори да отида до него. Но няма смисъл. Зная. Той е мъртъв. И там изведнаж, така както стоя и нямам сили дори да вдигна глава, с опалени от плочите лакти и колене, разбирам в миг на прозрение, че ние сме заобиколени от огнен океан, където всичко — хора, животни и растения — е изгоряло.

Препрочитам написаното и в очите ми се набиват някои неща, които не бях забелязал, преди да направя това повествование. Запитвам се например как Жермен — агонизиращ, съблечен от огъня, останал дори без кожата си, клетият! — бе намерил сили да стигне чак до нас. Предполагам, че като е получил в Седемте бука някакво бързо съобщение от клиент и след като не е можел да се свърже с мен по телефона, понеже е знаел, че съм в избата, е тръгнал с мотоцикъла си и е бил изненадан, когато е влизал в Малвил, тоест на място, където е бил сравнително защитен чрез скалата от огнената завеса. При това предположение той навярно е бил, така да се каже, само близнат от крайчеца на гигантския огнен език, който се е разпространявал като светкавица от север към юг. Това, мисля, обяснява защо той не е бил изгорен като повечето от хората в Малжак, от които останаха само няколко почерпели кости под слой пепел.

Ако Жермен бе пристигнал няколко секунди по-рано в двора на главната кула, щеше може би да спаси живота си. Всъщност самият замък пострада малко, тъй като огромната скала, която се възвишава над него откъм север, бе застанала между пламъците и него.

И друго ми прави силно впечатление: от момента, в който влаковият грохот (този израз отново ми се вижда смешен) избухна в избата, последван от онази страхотна жар като от пещ, у моите другари, а и у мен самия настъпи нещо като парализа на крайниците, на словото и дори на мисълта. Говорехме много малко, движехме се още по-малко и най-изненадващото, както вече отбелязах, е, че никак не ми бе ясно какво е станало преди появата на Жермен. Дори и тогава мислите ми продължаваха да са смътни, така че не вадех никакви заключения от прекъсването на електрическия ток, от упоритото мълчание на радиостанциите, от нечовешкия грохот и от ужасяващото повишаване на температурата.

Едновременно със способността да разсъждавам, изгубих и представа за времето. И днес не мога да кажа колко минути бяха изтекли между мига, когато светлината изгасна, и момента, в който вратата се отвори при влизането на Жермен. Мисля, че това се дължи на обстоятелството, че във възприятията ми има много празноти, тъй като тази ми способност е действувала с прекъсвания и е била много намалена.

Загубих също така чувството за нравственост. Не веднага, защото най-напред се помъчих да помогна на Мейсоние. Но това бе — ако мога така да се изразя — последен проблясък. Не се сетих, че завземането на единственото ведро с вода, потапянето ми в него и така продължителното ми стоене във водата не бе нещо алтруистично. От друга страна, ако не бях постъпил така, щях ли да имам сили да припълзя по колене и ръце и да тласна вратата, която Жермен бе оставил отворена? По-късно забелязах, че никой от другарите ми не помръдна, макар очите им да бяха приковани в отвора със страдалческо изражение. Казах, че отмалял, отпуснал глава и припълзял почти на метър от Жермен, аз нямах сили да стигна до него. По-добре би било да кажа „смелост“, а не „сили“, защото след това успях да се върна във ведрото. Всъщност бях още под напора на ужаса, който бях изпитал, когато видях появата на подутото му и кървящо тяло с полуоткъснати парчета плът, виснали подобно на парцали от скъсана по време на някаква битка риза. Жермен бе едър и силен и може би защото аз се бях строполил ниско и отразената му по сводовете сянка бе неимоверно уголемена от свещите, но той ми се стори огромен и страшен, сякаш бе влязла самата Смърт, а не една от жертвите й. Освен това той бе изправен, а нашето омаломощение ни бе приравнило със земята. И още нещо: той се клатеше напред-назад, като ме гледаше втренчено със сините си пронизващи очи, и в това клатушкане на мен ми се стори, че чета някаква угроза, като че ли щеше да се строполи върху ми и да ме унищожи.