Робер Мерл - Малвил

Погледнах я слисан. После реших да се усмихна, свъсвайки малко вежди, с което — надявам се — признавах правото на Мену, но запазвах и авторитета си.

— Казвах ти, че няма да се върна на обед — повтори Тома.

— Ясно — отвърнах аз и тъй като Тома вече се обръщаше кръгом, казах на Мейсоние на диалект: — Не се ядосвай за изборите, все ще се намери начин да обезвредим Пола!

В моите спомени всичко е застинало неподвижно в тази именно секунда, подобно на някоя от групите в музея „Грьовен“ 6 6 Музей в Париж, където са изложени восъчни фигури на известни личности. — Б.пр. , където историческите личности са застинали навеки в присъщите им пози. По средата — група, съставена от Мейсоние, Колен, големия Пейсу и мен с чаша в ръка, оживени лица и четиримата напълно загрижени за бъдещето на едно селище с 412 жители на една планета с четири милиарда човешко население.

Отдалечаващ се от групата с широки крачки и обърнал към нея гръб — Тома. Между нас и Тома — Момо, който продължава да ме гледа предизвикателно; в едната ръка с чаша с вече изгълтано повече от половината вино, а в другата — с транзистора, откъдето продължава да се носи с пълна сила идиотската песен на някакъв идол. До него, сякаш за да го закриля, много по-дребничка — старата Мену, сбръчкана като престояла ябълчица, но с очи, които продължават да блестят от победата й над мен. И най-сетне около и над нас — огромната изба и грамадните осветени отдолу сводове с нарези, които отразяват върху ни смекчена светлина.

Краят на света или по-точно краят на оня свят, в който бяхме живели дотогава, започна по най-обикновен и много недраматичен начин. Електричеството изгасна. В настъпилия мрак се чуха смехове, някой каза „станала е повреда“, една запалка щракна два пъти и даде пламъче, което освети лицето на Тома.

— Би ли запалил свещите? — казах аз, като тръгнах към него. — Или, по-добре, подай ми запалката си, аз ще ги запаля. Знам къде са аплиците.

— Все ще намеря устата си — каза гласът на Пейсу.

А някой, може би Колен, се изсмя и промълви нисичко:

— Тя е доста голяма, бива я за лапане.

Пламъчето на запалката трепкаше пред мен, аз минах покрай Момо и забелязах, че транзисторът му не бучеше вече, но че „окото“ продължаваше да свети. Запалих двата най-близки свещника — всичко четири свещи — и след мрака светлината ни се стори много силна, макар че по-голямата част от избата оставаше тъмна. Свещниците бяха поставени ниско в стената, за да се запази очертанието на сводовете, така че нашите сенки изглеждаха гигантски и начупени. Върнах запалката на Тома, а той я сложи в джоба на мушамата си и отново се запъти към вратата.

— Най-после го спря това нещо! — казах на Момо.

— Нио не ам сиал . (Нищо не съм спирал) — отвърна той, като ме гледаше укоризнено, сякаш му бях урочасал апарата. — Не аботи!

— Не работи ли! — извика с възмущение старата Мену. — Съвсем нов транзистор! При това вчера му смених батериите в Ла Рок!

— Странно наистина! — каза Тома, като се върна при нас; лицето му изплува отново в светлината. — Нали преди малко работеше?

Той продължи:

— Ти да не си пипал батериите?

— Не! Не! — отвърна Момо.

— Я дай да видя. — И Тома остави картите си на едно столче.

Очаквах да видя Момо да се вкопчва в транзистора си, но той веднага го даде на Тома с изражение на безпокойна майка, поверила на лекаря болното си бебе. Тома изгаси „окото“, после пак го запали, сложи апарата на най-силно и завъртя копчето по всички станции. Чу се силно пращене, но никакъв звук.

— Да не си го изпуснал, когато изгасна електричеството? Или си го ударил?

Момо поклати отрицателно глава. Тома извади ножче от джоба си и разви винтовете на капака. Като го махна, доближи транзистора до един свещник и го разгледа отвътре.

— Не виждам нищо анормално — каза той. — Всичко ми се струва съвсем в ред.

И постави винтовете един след друг; помислих, че ще върне апарата на Момо и ще излезе, но той остана неподвижен, замислен и взе да върти стрелката по скалата.

Ние и седмината стояхме притихнали и слушахме, така да се каже, мълчанието на транзистора, когато избухна трясък, за който мога да дам някаква представа само чрез сравнения, но те всички ми се виждат смешни: гръмотевичен тътен, шум от компресори, вой на сирени, пронизително бучене на самолети, пробило звуковите граници, побеснели локомотивни свирки. Във всеки случай нещо плющящо, скърцащо и свистящо, най-пронизителното и най-плътното, което може да бъде, доведено до степен на звука, надминаващ човешкото възприятие. Не зная дали, като стигне до такъв пароксизъм, звукът не е в състояние да убива. Мисля, че щеше да стане така, ако бе продължил. Притисках отчаяно ръце към ушите; навеждах се, превивах се одве и забелязах, че треперя от глава до пети. Това конвулсивно треперене — убеден съм — бе чисто физиологичен отговор на интензивността на шума, която организмът едва можеше да понесе. Защото в оня момент аз още не бях започнал да се страхувам. Бях твърде оглупял и разстроен, за да мога да разсъждавам. Дори не си казвах, че този шум трябва да е безмерен, за да стигне чак до мен през стени, дебели два метра, и на дълбочина един етаж в земята.