Робер Мерл - Малвил

— Еманюел, трябва все пак да се наканим да източим виното тази сутрин, че скоро ще свърши.

Разтърсвам нетърпеливо рамене.

— Да почнем веднага — казвам, — в десет часа трябва да отидем с Жермен в Ла Рок.

— Хайде, аз тръгвам — казва Будно̀ и се надига тактично.

И сега виждам черните му къдрави коси и широката му усмивка, като ми подава за втори път ръка, стройно изправен, с пеещо в стомаха му вино, щастлив, че вижда толкова хора всяка сутрин и че с цигара в уста, удобно настанен на възглавничката, прави обиколките си с малкия жълт автомобил на ПТТ: хубав занаят за едно хубаво момче, което има образование, не се лъже при изплащане на записите и един ден „ще се радва“ на пенсия. След това той се завърта на пети и аз виждам как широкият му гръб се врамчва в отвора на ниската врата.

По-късно успяхме да открием жълтия му автомобил: бе смазан и изгорял. Но от Будно̀ — никаква, дори и най-малката следа, нищо, нито кост.

Отидох в стаята си да взема един пуловер и да телефонирам на Жермен в Седемте бука . Предупредих го, че няма да мина преди десет и половина часа, за да отидем в Ла Рок. В двора на втората крепостна стена на излизане от кулата срещнах старата Мену и я посъветвах да се облече по-топло, тъй като избата е студена.

— О — каза тя, — на мен не ми е студено. По-скоро на Момо.

Докато говореше, аз я гледах отвисоко, тъй като поради ниския й ръст погледът ми се плъзгаше по нея от горе на долу. В този миг във външността й ме порази една абсурдна подробност. Тя бе облечена в някаква черна, излъскана от носене роба и точно в долната част на четвъртитото деколте забелязах до самата кожа цял ред едва показващи се безопасни игли, за които — спомням си — се запитах с учудване първо какво правят там и после на каква долна дреха са забодени, сигурно не на сутиен (какво ли щеше да държи?).

— Но и ти също, Мену — казах, вперил очи в редицата безопасни игли, — и ти си вземи пуловер. В избата е студено, излишно е да се рискува.

— Не, не, на мен не ми е студено — отговаря старата Мену строго или суетно, не бих могъл да кажа.

В доста лошо настроение нагласям източвачката на виното и сядам на столчето си, на двадесет крачки от Мену. Защото избата е огромна, „по-голяма от училищния двор“. Осветява се от електрически крушки, които съм прикрил в нишите, и в случай на повреда — от дебели свещи, поставени в аплици. Не е нито прекалено суха, нито прекалено влажна; температурата зиме и лете се задържа, както показва термометърът над стената над водния кран, на плюс 13. „Най-добрият хладилник“ — казва старата Мену, която държи тук консервите и всичките колбаси, окачени по сводовете.

Около водния кран Мену е събрала „сечивата“ си: четка за миене на бутилки, закрепена за едно ведро, което се пълни с вода от крана, поставка за изцеждане и автоматична затварачка. Предала се е изцяло на работата си и настроението й е противоположно на моето. За нея — която при това е умерена в пиенето — бутилирането на виното е свещен ритуал, старинен празник, екзалтиращо доказателство за домашно изобилие, залог за бъдещи веселия. За мен то е досадно задължение. И то такова, от което не мога да се освободя. Двама души биха били достатъчни за тази работа, единият да налива, другият да запушва бутилките, но нито един от тях двамата не може да бъде Момо. Ако вземе да налива, щом започне изтичането на виното през сифона, той проверява добре ли тече, като слага маркуча в устата си, преди да го пъхне в гърлото на бутилката. Ако пък запушва, от всяка бутилка, преди да я затвори, отпива по глътка.

И така аз осигурявам наливането, Мену — затварянето на бутилките, а Момо — пренасянето от единия до другия на ту празните, ту пълни бутилки. Но и така стават чести инциденти. От време на време чувам старата Мену да крещи:

— Момо, искаш ли един по задника?

Не е нужно да вдигам глава. Знам, че Момо връща бързо в металическия кашон наченатата бутилка. Знам го, защото в същото време, не считайки за нищо обвинението на свидетеля-очевидец, Момо вика възмутено:

— Нио неъм напаил! (Нищо не съм направил!)

Когато наливам, виното се качва толкова бързо в бутилката, че изисква постоянно внимание. Чудно е все пак как физическата работа, дори и ако е машинална като тази, пречи на всякакво полезно размишление. Вярно е, че монотонната мелодия, долитаща от транзистора, който Момо носи през рамо (неотдавнашен и злополучен подарък от Мену), не помага на съсредоточаването.

Надвих малко по малко първоначалното ми лошо настроение, но без да влагам голямо въодушевление в това, което вършех. Източването на виното не бе някаква опияняваща дейност освен по начина, по който я разбираше Момо. Трябваше обаче да се извърши. Това бе моето вино. Бях горд с качествата му, доволен, че работя със старата Мену и доста раздразнен в същото време от номерата на Момо и от глупавата му музика. С една дума, изживявах един съвсем обикновен момент от ежедневието, с полутонове от дребни вълнения, противоречиви и бегли, с мисли и зачатъци от мисли, които не ме интересуваха много, и със съвсем умерена доза стаена скука.