Робер Мерл - Малвил

„Сладострастие“ — би казал абат Льоба. Да, но сладострастието не е каквото го мислят. Абат Льоба не знаеше какво е то. Как изобщо би могъл да разбере какво е сладострастие нещастният стар девственик? Сладострастието е страшно силна душевна връзка, тъй като, когато скъсаме, ни кара ужасно да страдаме.

Махам се от масата, изтягам се на леглото и ругая. Страшни минути! Опитам ли се да мисля, отново се оплитам в отликите между плът и душа и виждам прекрасно, че са фалшиви. Плътта също разсъждава! Тя мисли и чувствува отделно от душата. Не съм на път да се влюбя — след като вече не е моментът за това — в Биржита, о не! Съвсем не! Това момиче е чудовищно нечувствително. Хиляди пъти я презирам — както тя ме „целува хиляди пъти“. Но мисълта, че никога вече няма да държа в обятията си отмаляващото й тяло, ми свива сърцето. Казвам „сърцето“, както в романите. Дали тази дума или друга… Знам прекрасно какво изпитвам.

Днес, като си помисля, онова отчаяние ми се струва почти смешно. Дребна мъка, подобаваща на дребно съществуване и смехотворно несъответствуваща на онова, което щеше да последва. Защото денят на събитието връхлетя и ме порази с ужаса си в разгара на тази мъничка лична драма.

В потребителското общество най-търсената стока е оптимизмът. Откакто планетата се натъпка с всичко необходимо за разрушаването й — а заедно с нея при нужда и най-близките планети, — хората започнаха най-после да спят спокойно. Странно нещо, самото свръхпроизводство на унищожително оръжие и все по-увеличаващият се брой на страните, които го притежаваха, като че ли бяха успокояващи фактори. Тъй като от 1945 година това оръжие не бе използувано, предвещаваха, че няма да посмеят и че нищо няма да се случи. За измамната сигурност, в която живеехме, бе дори измислено име и някаква привидна висша стратегия. Наричаха я „равновесие на страха“ .

Трябва да се каже още и това, че нищо, абсолютно нищо през предшествувалите го седмици не бе дало основание да се предвиди денят „Д“. Наистина имаше войни, глад и кланета. По места — жестокости. Едни от тях — очебийни — у слабо развитите народи; други — по-прикрити — у християнските нации. Но, общо взето, нищо, което вече да не сме наблюдавали през тридесетте изминали години. Впрочем всичко това ставаше на удобно разстояние — у далечни народи. Естествено вълнувахме се, възмущавахме се, подписвахме обръщения, случваше се дори да дадем и малко пари. В същото време дълбоко в себе си след всички тези страдания, изживени по косвен път, ние се успокоявахме. Смъртта винаги бе за другите.

Средствата за масова информация — запазил съм последните броеве на „Монд“ и оня ден ги препрочетох — не бяха тогава особено обезпокояващи. Или бяха, но за далечни срокове. Например замърсяването на въздуха. Предвиждаше се, че след четиридесет години то щяло да доведе планетата на два пръста от пропастта. Четиридесет години! Струва ми се, че сънувам! Защо ги нямаме пред себе си!

Факт е — и аз го съобщавам без ирония, защото иронията би била нещо извънредно лесно, — но вестници, радио, телевизия — нито едно от големите средства за информация, които така добре ни осведомяваха — във всеки случай така подробно! — не предупреди по никакъв начин и в нито един момент за събитието . А когато то се стовари над света, те вече не можеха след това да го тълкуват: бяха изчезнали.

Впрочем вероятно е събитието да не е могло да се предвиди. Дали е било страшна грешка при пресмятанията на някой държавник, чийто генерален щаб му е внушил, че в ръцете му е абсолютното оръжие? Или внезапна лудост на някое отговорно лице или на някой служител — дори и от по-скромен ранг, — издал заповед, която никой след това не е можел вече да върне? Или техническа повреда, повела верига от автоматични реакции, отприщили от своя страна други, противоположни на тях, и така нататък до крайното унищожение?

Можем да увеличим броя на предположенията. Никога няма да узнаем истината: средствата за узнаването й са унищожени.

Мракът започва през оня великденски ден, когато Историята прекъсва поради липса на обект: цивилизацията, за чийто ход тя разказваше, свърши.

В осем часа отидох да прибера кореспонденцията си от малкия замък при входа, където живееха старата Мену и Момо. Както всяка сутрин там намерих пощаджията Будно̀, хубав, къдрокос момък, вече позачервен и понатежал от виното, изпито по чифлиците. Беше седнал пред кухненската маса и пиеше от моето вино; като ме видя, понадигна се на единия си бут, за да ми изкаже уважението си. Казах да не става, взех писмата си от масата, а Мену извади за мен една чаша от долапа и я напълни. Както и друг път сутрин, отказах виното и тя го изпи, „за да не се хвърля“. Ободрена, тя мина на сериозни въпроси.