Робер Мерл - Малвил

Господин Пола изигра една необикновена сцена.

— Не! Не! — изрази той с глас, глава и рамене, но все пак пое листа и макар че вече беше в ръцете му, направи движение, сякаш не го иска.

Той продължи раздразнено:

— Впрочем не съм привърженик на предварително подготвени текстове. Много добре ни е известно как партиите, и особено комунистическата партия, прилагат и злоупотребяват с тези прийоми.

Направих знак на Мейсоние да не приема предизвикателството. Освен това в случая казаното от господин Пола не беше лъжа.

— Този текст — казах аз скромно — резюмира гледища, които сме обсъждали стотици пъти. Ясен е и не е дълъг, по тон е сдържан и не съдържа нищо ново. Така че не виждам какво не ви харесва в него.

— Не съм казал, че не ми харесва — отвърна отчаяно господин Пола. — Общо взето, аз съм съгласен…

— Ами тогава гласувайте за него! — отсече Мейсоние грубо, тъй като острата забележка на учителя за комунистическата партия му тежеше на сърцето.

Господин Пола пренебрегна тази реплика.

— Вижте, господин Пола — казах аз любезно усмихнат, — не желаете ли да ни кажете в какво се изразяват нашите различия?

— Не в един и половина часа следобед — отвърна той, като погледна ръчния си часовник. После продължи с разтреперан глас: — Господа, виждам, че сте решили да извършите насилие над съвестта ми. Добре. В такъв случай обаче аз съм длъжен да ви предупредя: няма да имате моя глас.

Настъпи мълчание.

— Е добре, да гласуваме — каза Колен. — Аз съм „за“.

— За — каза Мейсоние.

— За — каза Пейсу.

— За — казах и аз.

Погледнахме господин Пола. Той бе прежълтял, раздразнен. Процеди през зъби:

— Отказ от гласуване.

Големият Пейсу го изгледа зяпнал, после обърна към мен голямото си, грубо издялано лице и ме запита с ококорени очи:

— Какво значи „отказ от гласуване“?

— Чисто и просто отказвам да гласувам — заяви господин Пола остро.

— Ама той има ли право? — запита ме Пейсу, изумен до крайност — „той“, сякаш господин Пола не беше вече в стаята.

Кимнах утвърдително.

— Това е абсолютно право на господин Пола.

— По моему да откажеш да гласуваш или да гласуваш против, все си е тая — каза Пейсу след малко.

— Съвсем не! Съвсем не! — развика се възбудено господин Пола. — Не смесвайте. Аз не съм против този текст. Отказвам да гласувам за него, тъй като считам, че не ми е било дадено време да го обсъдя.

Пейсу обърна бавно глава към него и мълчаливо го огледа със замислено изражение.

— Все пак вие не сте „за“ — каза той. — Иначе щяхте да гласувате.

— Не съм нито „за“, нито „против“ — възрази господин Пола, като от вълнение пръскаше още повече слюнки. — Отказвам да гласувам. Това е съвсем друго.

Вперил учудено сивите си очи в господин Пола, Пейсу се залови да обмисля този отговор. Мейсоние се размърда на стола си, като че ли се канеше да заговори и да стане, но с един само поглед му дадох знак да не мърда. Слушах. Колен също слушаше, а и Мейсоние последва примера ни. Всички чакахме продължението. И продължението дойде.

— Има нещо, което не разбирам — подхвана бавно Пейсу. — Защо тръгвате с нас, щом не сте нито „за“, нито „против“?

Господин Пола пребледня и стана.

— Ако присъствието ми ви е неприятно, мога да се оттегля — каза той едва чуто, като че се бе задавил със собствения си език.

И аз станах.

— Не, не, моля ви се, господин Пола. Пейсу не искаше да каже нищо такова…

Продължих в същия дух цели пет минути, като наливах доста масло, та разминаването му да стане безболезнено. Забелязах обаче, че отговаряйки ми, господин Пола сгъваше на четири копието на писмото ми до кмета и го напъхваше в джоба си. Веднага си го поисках за „архивата ми“. Той се поколеба, извади го и ми го подаде с кисела усмивка. Тази усмивка бе последното, което видях от него.

След като господин Пола си замина, придружих другарите си до паркинга пред първата крепостна стена без нито една дума. Може би поуморен от дългото заседание, преживявах момент на потиснатост. Но в основата си всичко това бе една дребна, много дребна история. Също така маловажни бяха и общинските избори, в които влагаха страсти нашите съотечественици в началото на 1977 година. И не по-малко смешни може би проблемите, които вълнуваха по същото време нашето правителство и които създаваха у него илюзията, че продължава да властвува над съдбата ни.

На малкия паркинг пред Малвил стана дребно техническо произшествие. Реното на Колен отказа да потегли. За минута Колен изпадна в отчаяние. Той трябваше да посреща жена си и двете си деца на гарата в околийския град в 14 часа и 52 минути, когато пристигаше бързият влак. А беше неделя и никакъв гаражист не можеше да му помогне, при това му оставаше време колкото да вземе шестдесетте километра, които го деляха от града. Стана кратка разправия. В края на краищата изкарах моята кола и закарах с нея Колен на гарата.