Робер Мерл - Малвил

Зачаках прочее пререканията да ударят на камък и тогава да го предложа, а за издебването на този момент ми стигаше и половин ухо.

Погледнах Колен с усмивка в погледа. Щастлив бях, че успя да засече учителя и че го засече така хубаво в името на граматиката и на преизказното време.

Докато Мейсоние говореше, аз барабанех по масата и се отдавах на някои съжаления. Преди господин Пола да дойде, нещата бяха ясни: на общинските избори опозицията щеше да представи срещу листата на кмета единната листа на Прогресивния фронт и щеше да спечели с минимален брой гласове. Колен, Пейсу, Мейсоние, аз и още двама селски стопани, които споделяха гледищата ни, щяхме да станем общински съветници, а за кмет щяхме да поставим Мейсоние.

Въпреки партийните си обвързаности той щеше да бъде един добър кмет. Предан, безкористен, лишен от всякакво тщеславие; нетърпимостта му нямаше да е и наполовина така голяма, колкото изглеждаше. С него като кмет щяхме да докараме вода в домовете на Малжак, електричество по улиците, щяхме да учредим футболно игрище за младежта и да инсталираме напоителна система на реката, за да могат стопаните да напояват тютюна и царевицата.

Поне за момента господин Пола наруши тези планове. На политиката той гледаше по градски, така че тайно продължаваше да мечтае за центризъм. Да стъпи с един крак във всеки от двата лагера, така че да бъде избран от левицата, а да управлява заедно с десницата. Но в Малжак ние не бяхме толкова покварени.

Тъй като господин Пола беше седнал срещу мене, наблюдавах го, докато разискванията продължаваха. Лицето му беше с цвят на горена захар, носът му — чип, имаше нещо отпуснато и непроницаемо в профила. Езикът му сякаш бе прекалено голям за устата му: той непрекъснато излизаше между дебелите му устни, разливаше говора му и предизвикваше безспирни слюнчени пръски. Дълбоки бръчки около устата издаваха лошо храносмилане, а над бялата му яка виждах зачервения му от цирейчета сухожилест врат. Чувствувах, че тези цирейчета щяха да се умножат след приключването на разговора ми с него.

Същевременно обаче изпитвах и известно съжаление. Забелязал съм, че такива бледожълти, пъпчиви и с лошо храносмилане хора никога не са щастливи в живота. Те биват обземани от амбиции, тоест не се отдават на неща, които наистина биха им доставили удоволствие, а на такива, които другите хора считат за важни.

Има един момент, когато трябва да слушаш говорещите, и друг, когато ухото става излишно; достатъчно е да ги гледаш. Колен например искреше като хубаво вино. Господин Пола приличаше на плужек, Мейсоние напомняше един от онези сигурни, порядъчни момци, които са силата на армията или на политическите партии. И Пейсу, въпреки грубоватата си селска обвивка, откликваше на всичко като момиче. Впрочем засега той не откликваше на нищо. Беше се отпуснал на стола в стил Луи ХIII и само като го видях как си чопли носа с крайчеца на палеца, разбрах, че здравата се отегчава и че спорът бе стигнал до мъртва точка.

Долових няколко думи, които потвърдиха това.

— Все пак трябва да се направи нещо — казах аз, — не можем да не реагираме. Имам едно предложение, което поставям на гласуване.

Замълчах за малко, след което продължих:

— Предлагам да напишем писмо на кмета. Всъщност написал съм го и с ваше съгласие ще ви го прочета.

И веднага, без да дочакам исканото съгласие, извадих текста от джоба си и зачетох.

— Не! Не! — развика се господин Пола с разтреперан глас, като ръкомахаше пред себе си. — Никакво писмо! Никакво писмо! Абсолютно съм против такъв подход!

Той пръскаше слюнки, заекваше, бе напълно вън от себе си. Естествено мъчно може да се отрече нещо написано, след като си сложил подписа си, особено ако написаното е срещу кмета.

Господин Пола започна тогава да води в продължение на час и половина боеве на отстъпление, укри се в края на краищата в процедурни въпроси и поиска да отложим нашия спор. Това предложих веднага да се гласува. Господин Пола поиска преди това да се гласува необходимостта от гласуване. И двата пъти той бе бит.

— Господин Пола — казах аз примирително, — я да видим с кои точки в този текст вие не сте съгласен?

Той се възпротиви. Притеснявал съм го! Слагал съм нож на гърлото му! Това било потисничество!

— Освен това не бих могъл да ви ги кажа така изведнаж! Текстът е дълъг, би трябвало да се препрочете! — добави той.

— Ето ви втори екземпляр — подадох му аз през масата копие от писмото ми до кмета. Пелюрената хартия бе жълта и колкото и да се бях разгорещил от спора, сетих се мигновено за Биржита.