Робер Мерл - Малвил

Тома ми харесва заради непримиримостта в разсъжденията си и макар че страстта му към камъните остава за мен необяснима, обичам открития му нрав. Харесвам го и външно: Тома е красив, но — и това е хубавото — не го осъзнава. Той притежава не само чертите, но и спокойното и сериозно изражение на гръцка статуя и почти същата неподвижност.

Април, 1977 година: последен „километричен камък“.

Когато днес си помисля за онези няколко седмици щастлив живот, които ни оставаха, изпитвам някакво почти раздиращо чувство на ирония, като си спомня, че за членовете на бившия Клуб и за мене най-важното нещо тогава, върховната ни грижа, делото, в което влагахме страсти, обхватното и важно начинание, замислено от нас, се състоеше в това да свалим общинското управление на Малжак (412 жители) и да вземем властта. О, ние не бяхме заинтересовани! Мислехме само за общото благо!

През април, когато наближиха общинските избори, заживяхме в треска. На 15 или 16 — във всеки случай през един неделен ден — свиках опозицията у дома, в голямата зала в ренесансов стил, тъй като учителят господин Пола имал, като казваше той, някакви задръжки да ни събере в училището.

Току-що бях мебелирал тази зала, гордеех се с това и докато очаквах приятелите си, се разхождах назад-напред и я разглеждах със задоволство. Осемметрова маса, манастирски модел, с дванадесет стола с висока облегалка, тапицирани в унгарски мотиви, бе сложена по средата. Стената между двата пресечени с отвесни пречки прозорци бе отрупана със старинни ками и ножове. Отсрещната стена бе заета от витрина с документи, от двете страни на която бяха два от селските скринове Луи XV от Гранж Форт , на които Мейсоние бе сменил краката и затегнал вратите. Матилд Мейсоние ги бе излъскала старателно, така че топлият и тъмен цвят на ореховото дърво ми се виждаше много красив на фона на златистожълтата каменна стена. Лъщяха и големите каменни плочи на пода, току-що измити от старата Мену. Въпреки слънцето, чиито лъчи проникваха косо през малките цветни стъкла, старата Мену, която твърдеше, че уж „въздухът бил студен“, а всъщност смяташе, че огънят ще допринесе за внушителността на обстановката, бе запалила и двете монументални срещуположни камини.

Бях замолил Мену да удари камбаната на малката крепост при входа, когато чуе членовете на Клуба да спират колите си в паркинга пред първата крепостна стена. Момо бе поставен като съгледвач в машинното отделение на втората крепост със задачата да свали подвижния мост върху рововете, щом приятелите ми се появят.

Приемам, че в тези нареждания имаше известна театралност, но най-после това не беше някакъв си замък и приятелите не бяха кои да е.

Щом чух камбаната, изтичах от дома и се изкачих през четири стъпала до малката четвъртита кула, където Момо навиваше макарата. Всичко вървеше отлично с глухия и драматичен шум на добре смазани вериги, които спускаха тържествено и бавно въртящите се около оста си дървета, на чиито край две други вериги поддържаха моста. Система от скрипци и уравновесяващи тежести улесняваха операцията при вдигане и спускане, а Момо, сериозен, извил като дъга слабото си тяло, задържаше, както го бях учил, ръчките на рудана, за да докара моста без сътресение до земята.

През четвъртитото прозорче аз можех да видя как моите грима другари, вдигнали очи към нас, изминават един зад друг петдесетте метра в първите крепостни стени, които ги отделяха от рова. Те се движеха бавно и мълчаливо, сякаш съзнаваха, че играят някаква роля в тази сцена.

Впрочем във въздуха се чувствуваше своего рода тържествено очакване, засилено от конете в техните боксове, които бяха издали на една и съща височина дълга редица проврени през вратичките глави и втренчили хубавите си чувствителни очи върху подвижния мост, слушаха скърцането на веригите.

Когато челото на моста се закрепи на място, аз слязох да отворя на моите приятели портата или по-точно вратцата, врязана в дясното й крило.

— Това се казва пристигане! — казва малкият Колен с подобната си на ладия усмивка и ме гледа хитро с игривите си очи.

С широка усмивка, разляна по доброто му лице, големият Пейсу се възхищава от солидното сечение на въртящите се около оста си дървета, от дебелината на веригите и от здравината на обкованата с желязо челна част на моста. Мейсоние не казва нищо. В суровата му душевност на член на комунистическата партия нямаше място за такива детинщини.

Пейсу поиска веднага да се изкачи на малката четвъртита кула и сам да вдигне моста, което и стори със съвсем излишно мускулно напрежение, защото малкият Колен, който настоя да го смени от половината нататък, завърши операцията без усилие. Разбира се, след като бе вдигнат, мостът отново трябваше да се свали, тъй като господни Пола още не бе дошъл. Но тук Момо се намеси енергично: „ Ямеосаете намиа, таолтаисеме!“ (Я ме оставете на мира, дявол да ви вземе!) и отново се зае с машинарията си. Мейсоние ни бе последвал, но без нищо да каже и без да участвува, отвратен от реакционния ни възторг от феодалната архитектура.