Робер Мерл - Малвил

Биржита бе баварка със златисторуси коси, навити като шлем около главата, с безцветни очички, доста некрасиво лице и едра долна челюст. Обаче тялото й бе красиво, стегнато, пращящо от здраве. Седнала срещу мен, без каквато и да било умора от дългото пътуване, розова и свежа като след ставане от сън, тя нагъваше една след друга филийки сурова шунка и ме поглъщаше с очи. Всичко бе предизвикателство: погледите й, усмивката, въздишките, начинът, по който правеше топчета хляб и по който се протягаше.

Като си спомнях за някогашните и грубости, не знаех какво да мисля или по-скоро страхувах се да не си мисля за доста обикновени неща. Старата Мену обаче нямаше такива угризения и в края на вечерята, докато слагаше в чинията на Биржита голямо парче торта, каза на диалект, без нито едно мускулче да трепне на мършавото й лице:

— Не й стига клетката, и птичката и трябва сега.

Видях Биржита на другия ден в Родилното . Спускаше през един отвор наръчи сено. Доближих се до нея мълчаливо, взех я в обятията си (тя бе висока колкото мен) и започнах да опипвам този паметник на арийско здраве. Тя отговори на милувките ми с устрем, който ме учуди, защото я мислех за користна.

Тя наистина бе такава, но на два фронта. Задълбочих атаките си, но бях прекъснат от Момо, който, не виждайки да пристигат долу нови наръчи сено, се изкачи по стълбата, провря рошавата си глава през отвора и взе да се смее, като викаше: „ Пайсе, Емамуел!“ После изчезна и го чух, че тича към входа на замъка, навярно за да предупреди майка си за станалото.

С едва разрошен златист шлем Биржита се изправи на сеното, където се бе повалила, погледна ме с малките си студени очички и каза на своя грижлив и граматически правилен френски:

— Няма никога да се дам на мъж, който гледа на брака като вас.

— Чичо ми имаше същите разбирания — отвърнах, след като дойдох на себе си от изненадата.

— Не е същото — каза Биржита, извъртайки срамежливо глава встрани. — Чичо ви беше стар.

Бях, значи, на възраст да се оженя за нея. Погледнах Биржита и мълчаливо се развеселих от посредствеността й.

— Нямам намерение да се женя — отговорих твърдо.

— Нито пък аз имам намерение да ви се отдам — заяви тя.

Не поех предизвикателството й. Но за да й покажа колко малко внимание обръщам на подобни отвлечени умозрения, поднових милувките си. Лицето й скоро се отпусна и тя се остави в ръцете ми.

През следващите дни още по-малко се опитвах да я убеждавам. Галех я обаче всеки път, когато ми паднеше подръка, и забелязах, че това сигурно й харесва, защото случайните ни срещи показаха тенденция към увеличаване. Въпреки това трябваха й още цели три седмици, за да изостави своя план №1 и да премине към план №2. Но дори и тогава това не бе безредно поражение, а отстъпление, извършено организирано, по график, съобразно заплануваното.

Една вечер, когато бях отишъл в стаята й (дотам бяхме стигнали), тя ми заяви:

— Еманюел, утре ще ти се отдам.

Веднага запитах:

— Защо не сега?

Тя не бе предвидила този въпрос и остана изненадана и дори изкусена. Но спазването на плана надви.

— Утре — повтори тя твърдо.

— В колко часа? — запитах иронично.

Но иронията отиде напусто за Биржита и тя ми отговори сериозно:

— През обедната почивка.

От деня на тази именно обедна почивка (през юли 1976 година, беше много горещо) настаних Биржита в стаята до моята.

Биржита бе очарована от това съжителство. Тя идваше в леглото ми сутрин призори, в два часа по време на обедната почивка и вечер доста късно. Доволен бях, когато идваше, но бях доста доволен и когато биваше неразположена: можех най-сетне да спя колкото си искам.

Точно тази непринуденост бе, което ме отморяваше у Биржита. Тя търсеше сладострастие, както децата искат сладкиш. А след като го получеше, казваше ми учтиво „благодаря“. Най-вече наблягаше на удоволствието, което предизвиквали у нея милувките ми („ Ах, Еманюел, ръцете ти!“ ). Бях малко учуден от тази благодарност, защото не вършех с нея нищо необикновено и не виждах също така да имам заслуга, задето я опипвам.

Действуваше ми освежаващо и това, че като се оставят настрана ръцете ми, пола и кесията ми, аз не съществувах за нея. Казвам „кесията ми“, защото отидехме ли в града, тя спираше пред витрините с „дрънкулки“ — както ги наричаше чичо ми — и с разширени от желание малки очички като на прасе сочеше какво си е избрала.

И семплите хора могат да бъдат сложни. Биржита не беше умна, но тя разбираше добре характера ми и без да е изтънчена, имаше вкус. Така че знаеше точния момент, в който трябваше да възпре желанията си, а покупките й никога не бяха безвкусни.