Робер Мерл - Малвил

Казах, че от градчето в първите крепостни стени бяха останали само камъни. Но тези камъни — от които имам още голяма купчина — ми бяха много полезни. Благодарение на тях можах да построя до южната стена на крепостта — тя пази откъм стръмнината, която сама по себе си е много добра защита — и до скалата откъм север боксове за конете.

Почти по средата на първите укрепления в скалата се разкрива голям и дълбок прорез. В него има няколко следи от праисторически живот, не толкова много, че да се класира пещерата, но все пак достатъчно, за да се докаже, че милиони години преди замъкът да е бил построен, Малвил е служел вече за човешко убежище.

Подредих тази пещера. Пресякох я напреки по средата с дъсчен под и на него натрупах най-значителната част от запасите от сено. Отдолу построих прегради за животни, които мислех да държа отделно: коне с тикове, необуздани бичета, свини, които предстоеше да се опрасват, крави или кобили по време на раждане. Тъй като бъдещите майки бяха много в тези преградки на пещерата — прохладни, проветрени и без мухи, — Биржита, за която ще разкажа по-нататък и за която не бих повярвал, че има чувство за хумор, нарече цялото помещение Родилното .

В главната кула — шедьовър на английска здрава изработка — трябваше да направя само дъсчени подове и прозорци с малки четвъртити стъкла, обковани по края с олово, за да се затворят дупките с отвесни прегради, пробити по-късно от французите. Разпределението на трите етажа — приземния, първия и втория — е едно и също: грамадна площадка, десет на десет метра, от която се влиза в две зали, всяка пет на пет метра. В приземния етаж превърнах тези „малки“ помещения в котелно помещение за отоплението и килер. На първия направих баня и спалня. На втория — две спални.

Заради красивата гледка на изток към долината на Рюн за себе си уредих спалня-кабинет на втория етаж, въпреки неудобствата — баня на първия в някогашното помещение на Клуба . Колен ме увери, че водата, събирана от четвъртитата кула, не би могла да се изкачи само по силата на закона за гравитацията чак до втория етаж, а аз исках да избягна в Малвил неприятния шум от мотора на помпите.

В стаята на втория етаж, която бе до моята, настаних през лятото на 1976 година Биржита. Това е предпоследният ми „километричен камък“ и в безсънните ми нощи аз често се ориентирам по него.

Биржита бе работила за чичо ми в Седемте бука преди няколко години, а на Великден 1976 година получих от нея писмо, в което тя настойчиво си предлагаше услугите за юли и август.

Тук искам да кажа — като начално обяснение, — че моят истински житейски път би бил, струва ми се, изграждането на здраво семейство с една любеща съпруга. Не успях в тази посока. Разбира се, възможно е двата несполучливи брака, които бях наблюдавал като дете — на баща ми и на чичо ми, — да са допринесли за този неуспех. Във всеки случай най-малко три пъти работите бяха отишли твърде надалеч, към женитба, после спряха. Първите два пъти — по моя вина, третият — през 1974 година — по вина на избраницата.

1974 година: една от „опорните ми точки“, но аз я изтръгнах от себе си. За известно време това ужасно момиче ме бе отвратило от жените и аз не искам да си спомням за него.

С една дума, от две години живеех като в пустиня, когато Биржита се появи в Малвил. Не че се влюбих в нея. О, не! И дума не може да става! Бях на четиридесет и две години, бях твърде много опитен и същевременно — емоционално прекалено уязвим, за да се поддам на подобно чувство. Но именно защото бе на едно по-незначително равнище, историята с Биржита ми помогна. Не знам кой бе казал, че човек можел да лекува душата си чрез сетивата. Вярвам, че е така, защото го изпитах.

Когато приех предложението на Биржита, не мислех ни най-малко за този вид лечение. По време на първия й престой в Седемте бука бях я поухажвал, на което тя не обърна внимание. Впрочем не задълбочих закачките си, защото забелязах, че залагам примките си в земите на чичо. Обаче, когато тя писа на Великден 1974 година, отговорих й, че я чакаме. В работата тя щеше да ми бъде от голяма помощ. Тя бе ездачка, надарена с известен усет към конете, а щавенето на кожите вършеше търпеливо и организирано.

Трябва да ви кажа, че тя ме учуди: още при първата ни вечеря се показа страшно кокетлива с мен. Кокетниченето й бе така очебийно, че дори Момо бе поразен. Той забрави да отвори прозореца, за да повика с нежно изцвилване любимата си кобила Беламур и когато старата Мену, като вдигаше супника от масата, измърмори на тукашно наречие: „След чичото и племенника“, той се разсмя и извика: „Пайсе, Емамуел!“ (Пази се, Еманюел!)