Робер Мерл - Малвил

Отначало се бях позапитвал какъв ли е нравственият й лик. Но доста скоро забелязах, че изследванията ми бяха без обект. Биржита не беше нито добра, нито зла. Тя просто беше . В края на краищата това бе напълно достатъчно. Харесваше ми в два момента: когато я държах в обятията си. И още, когато я оставях, тъй като я забравях начаса.

Краят на август настъпи и аз замолих Биржита да остане още една седмица. За моя изненада тя отказа.

— Нали имам родители? — каза тя.

— Пет пари не даваш ти за родителите си!

— О! — възкликна Биржита възмутено.

— Ти никога не им пишеш.

— Мързелива съм за писане.

Не беше никак мързелива за писане, бъдещето го доказа. Но датата си е дата. И заплануваното е запланувано. Заминаването й бе насрочено за 31 август.

През последните дни Биржита изпадна в меланхолия. Тя бе добре приета в Малвил. Другият ни ратай, който работеше срещу храна и квартира, я ухажваше. Двамата ни работници, особено Жермен, се възхищаваха от размерите й. Застанал с ръце в джобовете, на Момо му течаха лигите, като я гледаше. И дори старата Мену, като оставим настрана не чак толкова принципната й неприязън към половата разюзданост, изпитваше уважение към нея. „Силна уличница — казваше тя, — работи като кон.“

И на Биржита й харесваше при нас. Обичаше нашето слънце, кухнята ни, нашите вина и джунджурийки и моите милувки. Поставям себе си на последно място: не зная какво място заемах в йерархията на хубавите неща. Но последните не я караха все пак да загуби усета за стойностите. Да не смесваме: от една страна, френският рай, а от друга, нейното немско бъдеще. И там някъде някакъв доктор или нещо подобно, който ще поиска ръката й.

28 август бе неделя и Биржита, която не беше жена да си приготвя багажа в последната секунда, започна да подрежда нещата си. В един миг изпита ужас: откри, че в куфарите й няма да има достатъчно място, за да отнесе всичките подаръци от мене. Неделя, понеделник — магазините бяха затворени. Трябваше да се чака вторник, тоест „последната минута“ — нещо ужасно! — за да се купи куфар.

Спасих я от ужасите, като й дадох един от моите. И по настоятелната й молба повторих писмено на лист пилюрена хартия — първия, който ми попадна — описанието, направено от мен предната вечер в ресторанта, на милувките, с които щях да я обсипя, като се върне в Малвил. Занесох й го, като го свърших. Макар че литературната му стойност бе слаба, тя го прочете с блеснали очи и зачервени бузи. Обеща ми, като се върне в Германия, да го препрочита веднъж седмично в леглото си. Не й бях искал такова обещание. Тя ми го даде сама, пророни една сълза, след което скъта грижливо моя жълт лист хартия между останалите дарове в отнасяната от нея плячка.

Биржита не можа да дойде за Коледа и аз бях много по-разочарован, отколкото предполагах. Във всеки случай Коледа никога не е била нещо много приятно за мене. Пейсу, Колен и Мейсоние празнуваха със семействата си. Аз оставах сам с конете си. А в Малвил през зимата, независимо от удобствата, които бях въвел, не беше много уютно. С изключение може би за някоя млада двойка; тя би се чувствувала на топло в дебелите му стени, които биха й се сторили романтични.

Не споменах нищо за лошото си настроение, но старата Мену го почувствува и докато се хранехме в студеното снежно утро, ергенлъкът ми стана предмет на един от онези дълги мърморени монолози, чийто герой бях станал след чичо ми.

Какви само случаи съм бил пропуснал! Особено Анес! Тя я била срещнала сутринта при Аделаид, Анес де, дошла в Малжак да прекара празниците при родителите си и питала за мен, макар че е омъжена за книжаря от Ла Рок! Анес била здраво момиче, тя била тъкмо жена за мене. Както и да е. Все пак не трябвало да зарязвам тая работа. И други случаи съм можел да не пропусна. Например в Малжак колко много момичета има! Можел съм да си избера една, щом поискам, въпреки годините ми, щото сега съм богат и все още хубав мъж и ако ще се женя, по-добре да си взема тукашно момиче, а не някаква си немкиня. Вярно, че Биржита работи като кон, но все пак немците не са хора да стоят на едно място. На три пъти нахлуват у нас, ето ти доказателството. То моята французойка може да не е толкова добра като онази шваба, но в края на краищата човек не се жени толкова за удоволствие, колкото за да има деца, и много ли ще спечеля, като работя така, а да няма на кого да оставя Малвил.

През следващите месеци не се ожених, но поне си намерих един приятел. Бе на двадесет и пет години, наричаше се Тома Льо Култр. Срещнах го един ден в гората на Седемте бука с джинси, с един грамаден мотоциклет „Хонда“ до него и с изцапани с пръст колене. Удряше лекичко с чук по един камък. Научих, че работи дисертация по петрография. Поканих го в Малвил, услужих му няколко пъти с гайгеровия брояч на чичото и като разбрах, че не се чувствува удобно в семейния пансион в Ла Рок, предложих му стая в Малвил. Той прие. И оттогава не ме е напускал.