Робер Мерл - Малвил

— Отрицателен — каза Тома, връщайки се към мен с плувнало в пот лице.

Разбрах какво казва, но не знам защо лаконичността му ме раздразни. Настъпи мълчание и понеже той не помръдваше, сякаш се вслушваше внимателно в нещо, аз казах нетърпеливо:

— Продължаваме ли?

Тома погледна към небето, без да ми отговори.

— Добре, да вървим — продължих аз, като едва се сдържах от раздразнение.

Това раздразнение се дължеше, мисля, на крайната умора, на мъката и на горещината. Слушането, говоренето и само гледането на други хора бе извънредно мъчително. Добавих:

— Имам бинокъл, ще отида да го взема.

В стаята ми на втория етаж на главната кула цареше страхотна горещина, но всичко, както ми се стори, бе непокътнато освен оловото, в чиито обковки бяха поставени малките четвъртити стъкла на прозореца; на места то бе текло по стъклото от външната страна. Докато търсех бинокъла си поред във всичките чекмеджета на скрина, Тома взе слушалката на телефона, постави я на ухото си и няколко пъти се опита да получи връзка. С бузи, облени в пот, аз му хвърлих зъл поглед, сякаш го укорявах за краткия лъч надежда, породена от опита му.

— Мъртъв — каза той.

Вдигнах гневно рамене.

— Все пак трябваше да се провери — отвърна Тома с нещо, което почти наподобяваше прилив на досада.

— Ето го бинокъла — казах малко засрамено.

Въпреки всичко почувствувах се неспособен да овладея нещо като безсилна и свадлива враждебност, която изпитвах към себеподобните ми. Окачих бинокъла на врата си и започнах да изкачвам, последван от Тома, последния етаж на витлообразната стълба. Там горещината бе задушаваща. Спънах се няколко пъти по изтърканите каменни стъпала, задържах се с дясната ръка в перилото и отново започна да ми пари. Бинокълът се люшкаше на гърдите ми. Тежестта на ремъка му по врата ми ми се струваше непоносима.

Когато се излезе по витлообразната стълба на кулата на открито, не се вижда нищо, тъй като около цялата тераса на около два метра и половина височина се издига квадратна стена. Каменните стъпала, на които не съответствуват други на обратната стена и стърчат навън по стената, отвеждат до парапет, широк един метър, но без предпазна ограда. Този именно парапет, откъдето се откриваше просторна гледка, моят чичо смяташе за опасен за мен, когато бях дванадесетгодишен.

Спрях се да отдъхна. Никакво небе. Същото възсивкаво оловно покривало се простираше чак до хоризонта. Въздухът бе направо жарък и коленете ми трепереха, докато изкачвах с усилие последните стъпала, дишайки на пресекулки, а потта се стичаше от челото ми по камъните. Не се качих на парапета. Не бях много сигурен за равновесието си. Застанах прав на последното стъпало, а Тома — на предпоследното.

Първото, което видях, нямах нужда от бинокъл, за да го видя. Седемте бука вече догаряха. Срутени покриви, прозорци и врати: друго нищо не се виждаше. Стърчаха само още части от почернели стени, изправени на сивия небесен фон, и тук-таме — парче дърво, щръкнало из земята като кол. Нямаше никакъв полъх. Черен, гъст пушек излизаше право нагоре от развалините и на места се виждаше как по земята прибягват алени пламъци, ту високи, ту ниски, сякаш под тях самите имаше огън.

Малко по-надалеч, отдясно, едва разпознах Малжак. Камбанарията бе изчезнала. Пощата — също. Обикновено тя личеше, защото грозната й двуетажна постройка се открояваше на преден план по пътя, минаващ по склона на хълма за Ла Рок. Цялото село като че ли бе смазано с един удар и разпръснато по земята. Нито едно листенце. Нито един керемиден покрив. Всичко бе пепелносиво, черно, освен когато някое пламъче избухнеше, за да умре, и то почти начаса.

Доближих бинокъла до очите си и го нагласих с разтреперани ръце. Къщата на Колен беше в града, а на Мейсоние — малко извън, на склона към Ле Рюн. Не открих и следа от първата, но намерих къде е била втората по острия край на един покрив, който не се бе съборил. От чифлика на Пейсу и от хубавите му канадски борове около него не бе останало нищо освен малко черно хълмче.

Свалих бинокъла и казах тихо:

— Нищо не е останало.

Тома наведе глава и не отговори.

Би трябвало да кажа: „Никой не е останал“, защото бе очевидно още при пръв поглед, че освен нашата малка група целият тукашен край с всичките му жители е мъртъв. Познавах добре и от дълго време гледката отгоре от кулата. Когато чичо ми ми даде за първи път бинокъла си, прекарах цял следобед, с момчетата от Клуба , легнал на парапета (и сега усещам приятната топлина на камъка по голите си бедра), за да разпозная всичките чифлици, сгушени между хълмовете. Всичко това, разбира се, сред изобилие от крясъци, ругатни и мъжки предизвикателства. „Слушай, тъпако, я погледни, не е ли това «Фавлар» там, между «Ле Бори» и «Ла Волпиниер»? Пепел ли имаш в очите си? Обзалагам се на пакет цигари, че това е «Фавлар». «Кюсак» ли? Баба ти «Кюсак»! Обзалагам се на каквото щеш, че не е «Кюсак»! Дори «Кюсак» е ей там, вляво, до «Галина̀», който разпознавам по навеса му за тютюна!“