Робер Мерл - Малвил

В този момент положението в параклиса е до немай-къде напрегнато. Трите четвърти от присъствуващите пазят враждебно мълчание с наведени очи, но изглеждат — поне за момента — тероризирани от тона на Фюлбер и от светкавичните погледи, които той мята към тях. Последната четвърт — Жюдит, Анес Пимон, Мари Лануай, Марсел Фалвин и двамата, чиито имена напразно се мъча да си спомня, са престанали да се владеят. Те протестират, крещят и застанали прави, устремени напред, дори сочат с юмрук към Фюлбер. Особено жените са извън себе си и ако не бяха четиримата мъже, за които се смята, че ме пазят, човек остава с впечатление, че са в състояние да се нахвърлят посред параклиса на техния свещеник и да го разкъсат.

Имам чувството, че моят „процес“ е подействувал като детонатор. Той накара да избухне омразата на опозицията към шефа на Ла Рок. Тя избухва за първи път наяве, и то така буйно, че смайва Фюлбер.

Тъй като го бива в лъжата, той сигурно умее да измамва и себе си. Откакто се разпорежда в Ла Рок, навярно се е нагодил да взема за уважение страха, който вдъхва. Очевидно не е смятал, че е мразен до такава степен от ларокци, от всички ларокци, тъй като, макар че поведението на повечето от тях е по-предпазливо и се изразява в мърморене, то не е по-малко неприязнено. Стоварването на тази омраза върху него е страшно. Той буквално трепери като статуя, на която местят основите. Изчервява се, побледнява, стиска юмруци, започва да говори, без да успее да свърши нито едно изречение, лицето му хлътва и се гърчи, а в очите му се явява ту страх, ту ярост.

Обаче той не е страхливец. Застава с лице към всички. Изкачва с твърда крачка стъпалата към хо̀ра, застава между Жане и Морис и простира ръце, за да иска тишина. Нещо поразително: няколко секунди по-късно се възцарява тишина; толкова е силен в Ла Рок навикът да го слушат.

— Виждам — започва той с разтреперан от гняв и възмущение глас, — че е настъпил часът да отделим житото от плевелите. Тук има хора, които се наричат християни и които не се поколебаха да съзаклятничат против пастира си зад гърба му. Тези съзаклятници трябва да знаят едно: аз ще изпълня дълга си, без да се поддам на слабост. Ако тук има хора, които правят скандали и покваряват енорията, аз ще ги отлъча от църквата, ще изчистя напълно дома на моя баща! И ако има мръсотия, ще я измета!

Това слово предизвика възмутени възгласи и силни протести. Забелязвам най-вече Мари Лануай, възпирана с голяма мъка от Марсел и Жюдит, която крещи: „Мръсотия си ти! Ти, който се хранеше заедно с убийците на моя мъж!“

От мястото, където съм седнал, виждам само дясното око на моя обвинител. То гори от бясна омраза. В яростта си Фюлбер е загубил цялото си самообладание и всичката си ловкост. Той вече не маневрира, не се показва смел. Не хитрува, а провокира. Усеща зад себе си пушките на Вилмен и се чувствува силен благодарение на тях, решен е да предизвика ларокци и да ги пречупи. За няколко мига е регресирал — може би се е заразил — към примитивното мислене на човек като Вилмен. В момента, когато, побеснял от ярост, се сблъсква със съгражданите си, сигурен съм, че той мисли само да забие меч в тях.

Когато Фюлбер отново простира ръце и настъпва относителна тишина, той започва да крещи с някакъв променен, писклив, почти истеричен глас, нямащ нищо общо с виолончеления тембър, който обикновено използува:

— Що се отнася до Еманюел Конт, истинския подстрекател на всички тези заговори, настоящото ви държане не ми дава да избирам! В името на енорийския съвет аз го осъждам на смърт!

Тогава врявата надминава всичко, което бих могъл да си представя. Виждам, че Ерве — от дясната ми страна — е разтревожен, защото той се страхува да не бъде нападнат и обезоръжен заедно с другарите му, толкова много са разярени ларокци. Че не минават веднага към действия, се дължи, мисля, на липсата на подготовка и главно на липсата на водач. А също и защото с присъствието си, със смелостта и откритата омраза, която се чете по лицето му, Фюлбер продължава да ги респектира.

Газел подскочи, когато бившият му побратим заговори за енорийския съвет. Той поклаща глава и с меките си ръце прави знак на отрицание. Навеждам се към Ерве и му казвам тихо:

— Дай думата на Газел, мисля, че има нещо да ни каже.

Ерве се изправя и ставайки, поставя пушката си на рамо, за да покаже мирните си намерения. Той стои така цяла една секунда, елегантно облегнат на единия си крак, вдигнал ръка, с любезно изражение на младото си лице. В настъпилата тишина, със спокоен и вежлив глас — пълна противоположност на крясъците, които току-що чухме, той казва: