Робер Мерл - Малвил

— А защо? — пита Тома агресивно.

— Трябва да избегнем вземането на властта с проливане на кръв.

Намесвам се:

— И особено кръвта на един свещеник.

— Той не е никакъв свещеник — отговаря Тома.

— Няма значение, щом има хора, които го смятат за истински.

— Да допуснем — казва Тома. — Все пак не разбирам основанията за този мизансцен. Това не е сериозно, театър!

— Театър е. Но с определена цел: да се принуди Фюлбер да разкрие пред всички ларокци съучастничеството си с Вилмен. А той ще го направи с още по-голям цинизъм, след като смята, че е в позиция на сила.

— И тогава?

— Това е признание, от което ние ще се възползуваме против него в един обратен процес.

— Но без смъртна присъда?

— Вярвай ми, нищо не би ми направило по-голямо удоволствие, но както ти казаха, това не е възможно.

— Какво тогава?

— Не зная, може би изгнание.

Тома се спира и ние се спираме заедно с него, като оставяме каруцата да се отдалечи от нас.

— Значи, за това — казва той с тих и възмутен глас, — само за да го изпратиш в изгнание, ще довериш живота си на тия четиримата, които никога по-рано не си виждал? Хора от бандата на Вилмен?

Гледам го. Най-после разбирам истинската причина за неприязънта към моя „театър“. В основата си тя е същата, както и у Жаке. Той се бои за живота ми. Вдигам рамене. В моите очи такъв риск не съществува. От вчера Ерве и Морис имаха всички възможности да ни предадат. Не го направиха, сражаваха се редом с нас. Колкото до другите двама, те мислят само за едно: да се включат колкото се може по-скоро в нашия колектив.

— При това те ще бъдат въоръжени, а ти — не.

— Ерве и Морис ще бъдат с пушките си и заредени пълнители. Бюрг и Жане ще получат пушки, без муниции. А пък аз имам това.

Изваждам от джоба си малкия револвер на чичо ми, който се сетих да взема от чекмеджето на бюрото, когато се преобличах. Това е играчка. Но както съм свикнал да бъда непрекъснато с пушка на рамо от нападението при Рюн, без оръжие би ми се струвало, че съм гол. А това оръжие — колкото и да е малко — виждам, че успокоява Тома.

— Аз — казва Мейсоние, който е премислил целия въпрос в допълнителните гънки на мозъка си, — аз мисля, че това е добра идея. Тъй като Жозефа и Газел не са в замъка, ларокци не знаят до каква степен Фюлбер е бил дупе и гащи с Вилмен. И само като приеме да те съди, той ще се разкрие. Така е — продължава Мейсоние сериозно. — В края на краищата идеята не е лоша. Ще принудим противника да се разкрие.

„Процесът“ срещу мен трябваше да се проведе в параклиса на замъка, тъй като църквата в долния град бе разрушена от пожара в деня на събитието . Неделен ден Лормиови нареждаха да се извърши в него богослужение от един техен приятел — свещеник, и по специално благоволение канеха на него първенците от Ла Рок и от околностите; с жените и децата това правеше около двадесетина избраници. Семейство Лормио не делеше бога с цял свят.

Както вече казах, замъкът в Ла Рок бе от епохата на Възраждането, което за човек от Малвил значеше съвсем скорошна постройка, но параклисът датираше от XII век. Тясна и дълга зала, надиплени сводове, опрени на колони — те самите върху много дебели стени, по които са направени отвори, съвсем малко по-широки от бойници. В полукръга, където е мястото на хо̀ра, има друга редица сводове, стъпили отвън на каменни стълбове, а отвътре на малки колони. Тази част, която е била полуразрушена, е възстановена много умело от един парижки архитект. Доказателство, че когато имаш пари, можеш да купиш всичко, дори добрия вкус.

Зад олтара (обикновена мраморна плоча върху две подпори срещу богомолците) Лормиови бяха поискали да се направи сводест отвор в зида и да се постави прозорец със стъклопис. Замисълът е бил по време на богослужение слънцето да осветява свещеника отзад. За жалост те не бяха забелязали, че прозорецът гледа на запад и че сутрин не беше възможно — освен ако станеше някакво чудо — богослужителят да бъде осветен с ореол. Никой обаче не бе оспорил ползата от този прозорец, защото малкото и тесни отвори по страничните стени прецеждаха в параклиса сумрака на крипта. В този тайнствен полумрак, където се открояваха смътно като бъдещи сенки, каквито се готвеха да станат, верующите виждаха ясно поне олтара и обещаваната от него надежда.

Всички ларокци бяха тук, поне доколкото можех да преценя. Защото, като излизам от топлото и ясно следобедно слънце, аз не виждам нищо в тази средновековна пещера, където влажен хлад залива гърба ми. Както се бяхме споразумели, четиримата въоръжени мъже на Вилмен ме накарват да седна на едно от стъпалата на хора. И те сядат там, по двама от двете ми страни, строги, с пушки, изправени между краката. Зад мен — съвременният и без украса олтар, който описах, а отзад — по-надалеч и нависоко — прозорецът със стъклописа на Лормиови. Би трябвало той да светне, тъй като е минало четири часа, но няма такова нещо, защото слънцето се закри точно в момента, когато влязох. Гърбът ми е опрян на следващото стъпало, аз съм скръстил ръце и в полумрака се мъча да различа лицата. За момента виждам само блясъка на очите и тук-таме бялото петно на някоя риза. Малко по малко успявам да идентифицирам хората. Някои от тях — отбелязвам това с болка — избягват погледа ми. Между тях е старият Пужес. Отляво обаче, свидливо осветена от лъчите през един тесен страничен прозорец, забелязвам крепката група на моите приятели: Марсел Фалвин, Жюдит Медар, двете вдовици — Анес Пимон и Мари Лануай — и двама селски стопани, чиито имена не си спомням добре. На първия ред откривам Газел; той е скръстил ръце на скута, а над тясното му чело се вият букли, които ми спомнят за сестрите ми.