Робер Мерл - Малвил

— Мисля, че господин абатът Газел иска да ни каже нещо. Давам му думата.

След това си сяда. Младостта, елегантността, спокойният и учтив тон на Ерве, а също и обстоятелството, че дава думата на Газел през главата на Фюлбер, предизвикват слисване, но най-слисаният е сигурно Фюлбер, който не разбира защо представителят на Вилмен ще оставя Газел да говори: Газел, който е осъдил убийството на Лануай и „излишествата“ на Вилмен!

Самият Газел е много опечален, че му се дава думата, която не е искал. Той напълно би се задоволил с протестно жестикулиране, което би го изложило много по-малко. Но тъй като от залата избликват викове: „Говорете! Говорете, господин Газел!“ и тъй като, от друга страна, Ерве го насърчава с жестове, той решава да стане. Под накъдрените с маша хубави букли от сиви коси дългото му клоунско лице изглежда отпуснато, слисано, безполово; той заговаря с оня неутрален и тъничък глас, който никой не може да чуе, без да се усмихне. И все пак той казва не без кураж каквото има да каже, пред нас, пред Фюлбер.

— Бих искал да обърна внимание — казва Газел, скръстил ръце на гърди, — че откакто напуснах замъка поради всичките грозни неща, които ставаха в Ла Рок, енорийският съвет не се е събирал.

— Е и какво ни засяга, глупако — намесва се веднага Фюлбер със смазващо презрение, — че ти си напуснал или не енорийския съвет?

Нещо се качва в дългия гушав врат на Газел и мекото му лице приема сурово изражение. Ако има нещо, което полусакати хора от неговия вид не прощават никога, това е нараненото честолюбие.

— Моля да ме извините, ваше високопреосвещенство — казва той със съвсем различен глас — остър и писклив като на стара мома, — но вие казахте, че осъждате господин Конт от името на енорийския съвет. И аз именно ви обръщам внимание, че енорийският съвет не се е събирал и че не съм съгласен с осъждането на господин Конт.

Аплодират Газел и не само петимата членове на опозицията, но и още двама-трима от мнозинството, които, мисля, се засрамиха от смелостта му. Газел си сяда зачервен и разтреперан, а Фюлбер светкавично го обстрелва с очи.

— Прекрасно мога да мина и без твоето съгласие! Ти измами доверието ми, жалко нищожество! Няма да забравя какво каза, ти ще ми го платиш!

Дюдюкания посрещат думите му и Жюдит, която изведнаж си спомня, че в миналото е членувала в лявото крило на християнската партия, напада Фюлбер, викайки с пълно гърло: „Нацист! Есесовец!“ Марсел, както виждам, вече едва-едва я възпира. Страхувам се да не би ларокци да намерят в нея водача, който ще ги поведе в атака; най-вече се боя за живота на „новите“. Ставам и казвам със силен глас:

— Искам думата.

— Давам ти я — отговаря с голямо облекчение Ерве.

— Как! — възклицава Фюлбер, като насочва яростта си към Ерве. — Даваш думата на това нищожество? На този лъжесвещеник! На тоя враг божи! Ти не мислиш! Човека, когото съм осъдил на смърт!

— Още едно основание — отговаря Ерве, като поглажда флегматично малката си островърха брадичка. — Нека поне да каже последната си дума.

— Но това е нетърпимо! — продължава Фюлбер. — Какво означава това? Глупост или предателство? Ти действуваш на своя глава, това е невероятно! Аз ти заповядвам да отнемеш думата на осъдения, чуваш ли?

— Не сте вие, който ще ми давате заповеди — отговаря Ерве с достойнство. — Не сте ми началник. Тук в отсъствието на Вилмен аз командувам — продължава той, потупвайки с ръка приклада на пушката си — и аз реших, че обвиняемият ще говори. И дори ще говори толкова, колкото иска.

Тогава става нещо нечувано: Ерве е акламиран от голяма част от ларокците. Вярно е всъщност, че тъй като е новодошъл в бандата и не е взел никакво участие — като другите — в „грозните неща“, разобличени от Газел, хората не са настроени срещу него. Но все пак — да акламираш човек на Вилмен! Пълна бъркотия!

— Това е непоносимо! — крещи Фюлбер, стискайки юмруци, с очи изскочили вън от орбитите. — Ти не разбираш, че като даваш думата на този тип, ставаш съучастник на бунтовници и съзаклятници. Но тази работа няма да ти се размине! Предупредил съм те, ще те изоблича пред началника ти и той ще те накаже!

— Бих се учудил, ако ме накаже — отговаря Ерве с толкова непритворно спокойствие, че се запитвам дали не прекалява и дали Фюлбер няма да разбере. — Във всеки случай — продължава той — казаното е казано, обвиняемият има думата.

— В такъв случай — крещи Фюлбер — аз не ща да го слушам! Отивам си! Ще чакам завръщането на Вилмен!