Робер Мерл - Малвил

Когато влязох през страничната вратичка откъм хора, не видях Фюлбер. Навярно се е разхождал по централната пътечка и в това си движение се е намирал към голямата сводеста врата на дъното. Като сядам, пак не го виждам, тъй като входът на църквата е в най-тъмната й част, понеже там няма странични прозорци. Но в тишината, настъпила след влизането ми, чувам — много преди да го видя — отекването на стъпките му по големите каменни плочи. Стъпките се доближават и постепенно Фюлбер изплува от мрака в полумрака. Светлината не се задържа нито по черния му костюм, нито по сивата риза, нито по черната връзка. Това, което забелязвам отначало, е бялото му чело, бялото крило по слепоочието между шлема от черни коси, двете очни дупки и хлътналите бузи. След миг виждам сребърния кръст, разлюлян на развълнуваните му без съмнение от напълно човешки страсти гърди.

Както пристъпва, без да бърза, към мене с отмерени и твърди крачки, при което токовете му кънтят повелително по плочите, насочил стремително напред глава, той сякаш иска жив да ме изяде. Спира обаче на около три крачки от мене и сложил ръце на гърба, полюляващ се лекичко назад-напред на краката си, като че ли преди да ме удари, смята да ме хипнотизира, той мълчаливо ме оглежда от горе до долу и клати глава. Дори и на това разстояние едва отличавам тялото му, чийто църковно черен цвят се слива със здрача в параклиса. За сметка на това обаче много ясно виждам главата му, която сякаш плува отгоре ми, и съм изненадан от погледа на хубавите му кривогледи очи. Защото те изразяват по отношение на мене само доброта, състрадание и тъга, както впрочем показват и поклащанията на главата му, а това ме кара да мисля, че той преживява едно от най-мъчителните състояния.

Разочарован съм и в същото време — разтревожен. Не вярвам нито за миг на искреността му, но ако той реши да залага до края на тази евангелска карта, комедията ми става незащитима, планът ми се проваля, а после ще ми бъде трудно да издам присъда над човек, който е отказал да ме съди. Защото поведението му издава точно това: отказ да ме съди.

Мълчанието трае дълги мигове. Всички ларокци гледат внимателно ту Фюлбер, ту мене и се учудват, че той не казва нищо. Аз пък започвам да се успокоявам. Това встъпително мълчание ми се струва, че е номер, с който проповедникът изисква внимание, а също така — бих се заклел в това — садистична хитрост с цел да се внушат напразни надежди на подсъдимия. От много взиране в кривогледите очи на Фюлбер аз изведнаж забелязвам, че в основата на страбизма 20 20 Страбизъм — кривогледство — Бел.ред.ел.изд. му не е само разликата в зениците, но и обстоятелството, че дясното око има съвсем различно изражение от лявото. Второто — в хармония с бащинските поклащания на главата и тъжното изражение на устата — е изпълнено със състрадание. Дясното око обаче блести от злоба и зачерква онова, което съобщава лявото: стига само човек да се вгледа в него, като се абстрахира от останалата част на лицето.

Много съм доволен от откритието си, защото за мен то допълва двойствеността на Фюлберовата личност: грубите китки с широки пръсти, които са в противоречие с интелектуалното изражение; посталото лице в противоречие с тлъстото тяло. С една дума, преди още Фюлбер да си отвори устата, тялото е куп лъжи и опровержения.

Най-после той заговорва. Говори с нисък и плътен глас като звук от виолончело. Хармония и умиление. А съдържанието на думите му надхвърля още в първия момент надеждите ми. Не му стигали думи — както казва той, — за да ожали положението, в което ме вижда. Положение, което пораждало у него много скръбни чувства (дума да няма!) — особено като се имало пред вид „топлите“ му приятелски чувства към мен, чувства, на които съм изменил и от тях той с голяма скръб трябвало да се откаже след заблужденията, в които ме била въвлякла моята гордост, заблуждения, получили днес възмездие, в което той виждал пръста на бога…

Съкращавам това противно встъпление. След него следва обвинителна реч, отдалечаваща се все повече от първоначалната благост. Обаче още при първото му обвинение, отправено към мен — то се отнася до нареченото от него „отвличане“ на Кати, — в параклиса се чува мърморене и това мърморене се засилва въпреки все по-заплашителните погледи, хвърляни от Фюлбер наоколо, и все по-острия и груб тон, с който той изброява причините за недоволството си.

Тези причини са три вида: отвлякъл съм в разрез с наредбата на енорийския съвет една девойка от Ла Рок и след като съм я озлочестил, предоставил съм я на един от моите хора, след някакво подобие на бракосъчетание. Осквернил съм светата религия, като съм наредил да бъда избран от прислужниците ми за свещеник и като съм се отдал заедно с тях на някаква пародия на църковните и свещенически ритуали. Между другото възползувал съм се от това, за да дам воля на еретическите ми склонности, като съм дискредитирал изповедта с думи и на практика. Най-после, поддържал съм всячески злите и подмолни елементи в Ла Рок, въставащи открито срещу своя пастир, и съм заплашвал писмено да се намеся с оръжие, ако те бъдат наказани. Домогвал съм се дори, в името на измамни исторически аргументи, до правото на владетел на Ла Рок. „Очевидно е — заключава Фюлбер, — че ако капитан Вилмен — така го нарича — не се бе настанил в Ла Рок (мърморене и гласове: «Лануай! Лануай!»), Ла Рок е щял един ден да стане плячка на моите престъпни замисли с всичките последици, които човек лесно може да си представи, относно свободите и живота на нашите съграждани.“ (Нови и силни викове: „Лануай! Пимон! Курсьожак!“)