Робер Мерл - Малвил

От страна на мъжете съм обсипан с подигравки. Засилвам крачките си. Все пак някои от тях ме стигат. Най-вече Пейсу, стиснал пакета със сандвичи под мишница, върви подире ми и казва, че, както съм се наконтил, като че ли отивам на първото си причастие.

— Вярно — казва Кати, — ако те бях видяла така в Ла Рок, нямаше да се оженя за Тома, а за теб!

— Хубаво се отървах! — казвам аз в добро настроение, като скачам в каруцата и се готвя да седна.

— Чакай, чакай! — развиква се Жаке и тича с някакъв стар чувал под мишница. Той го сгъва на две и го слага, където ще седна, за да не се изцапам от допира с пейката. Тогава веселието става общо и аз се усмихвам на Жаке, за да му възвърна самочувствието.

Колен, който отначало се смееше заедно с другите, сега стои настрана и изглежда много жалък. Спомням си изведнаж — докато Малабар потегля в зоната на предните постове, — че бях облечен както сега, когато една седмица преди събитието след някакво конно състезание го бях поканил, него и жена му, на ресторант. Много привързани един към друг след петнадесет години брачен живот, те си държаха под масата ръцете, докато аз поръчвах менюто. Тогава именно той ми довери грижата си за Никол (10 години), която всеки месец имала ангина, и за Дидие (12 години), който не знаел правописа. А сега всичко това е пепел, затворена в една малка кутия, заедно с останките от семейство Пейсу и семейство Мейсоние.

— Колен — казвам аз със силен глас, — няма смисъл да ме чакате. Ти ще им разкажеш. Само едно от мен: да не се излиза от Малвил в наше отсъствие. Останалото — както ти наредиш.

Той като че ли се събужда от сън и ми махва с ръка, но остава на мястото си, докато, след като минаваме оттатък изтърбушените дъски на оградата, Евелин, Кати и Миет тичат успоредно с каруцата по пътя за Малвил. Сред шума от копитата на Малабар и скърцането на колелата аз извиквам на Миет да се погрижи за Колен, който е в мрачно настроение.

Жаке е прав и държи поводите. Тома е седнал до мене. Пейсу е насреща, дългите му крака почти се допират до моите.

— Ще ти кажа нещо, което ще те смае — казва Тома. — Проучих документите на Вилмен. Не е бил никакъв офицер, бил е счетоводител!

Смея се, но Тома остава безстрастен. Той не вижда в това повод за смях. Че Вилмен е излъгал относно своята идентичност, му се струва прибавка към престъпленията му. Не и на мен. Дори не съм учуден. Няколко пъти ми се бе сторило, според разказите на Ерве, че Вилмен прекалява, езикът му бе пресилен. Но само като си помисля! Един лъжесвещеник и един лъжеофицер! Колко самозванци! На новата епоха ли дължим това?

Тома ми подава професионалната му карта, аз я поглеждам, пъхвам я в портфейла си и на свой ред разказвам участието на Фюлбер в опасностите, на които бяхме подложени, Пейсу възклицава. А Тома стиска зъби и нищо не казва.

На мястото на засадата намираме Мейсоние, Ерве, Морис и пленниците. Натоварваме ги заедно с пушките, бомбохвъргачката, мунициите и велосипеда. Осем мъже не е малък товар дори и за нашия Малабар, така че при по-стръмните места ние почти всички слизаме освен Жаке, за да го облекчим. Възползувам се от това, за да изложа плана си.

— Най-напред, Бюрг, един въпрос. Теб или Жане хората от Ла Рок могат ли за нещо да ви упрекнат?

— Че за какво биха могли да ни упрекнат? — казва Бюрг с нотка на възмущение.

— Не знам аз. Грубости, „излишества“.

— Ще ти кажа — признава си блестящият от добродетели Бюрг. — За бруталност — това не ми е по характера, нито на Жане. А колкото до другото, пак ще ти кажа — добавя той в някакъв внезапен изблик на откровеност, — не ми се падна случай. При Вилмен „новият“ нямаше никакви права. Да предположим, че бих пожелал да „премина границата“, щях да бъда наказан от „старите“.

С едно ухо чувам, че Пейсу пита зад гърба ми Мейсоние какво значи „да премина границата“.

Продължавам:

— Друг въпрос: охранявана ли е южната врата в Ла Рок?

— Да — отговаря Жане. — Вилмен изпрати на стража един човек от Ла Рок, някой си на име Фабр, Фабр не знам кой си.

— Фабрьолатр?

— Да.

— Какво? Какво? — казва Пейсу, който се доближава, като ме чува, че се смея.

Казвам му. И той се смее.

— Та пушка ли му дадоха на Фабрьолатр?

— Да.

Смеховете се засилват. Продължавам:

— Няма проблеми. Като пристигнем в Ла Рок, ще се покажат само Бюрг и Жане. На тях ще им отворят. Обезоръжаваме Фабрьолатр и Жаке остава да го пази заедно с Малабар.

Помълчавам малко.

— Тук вече започва фарсът — казвам аз и намигвам засмяно на Бюрг.