Робер Мерл - Малвил

— Не беше само месарят — продължава Бюрг. — И Газел също не одобряваше „излишествата“.

— Излишествата?

— Ами, изнасилванията — казва Бюрг. — Така ги наричаше.

Ерве се връща с велосипеда, на който е прикачена бомбохвъргачката. Над черната брадичка бузите му са бледи, лицето — изморено. Той подпира велосипеда до стръмнината, освобождава се от едната пушка и се доближава.

— Ферак не е умрял — казва той с безизразен глас. — Много се мъчи. Поиска ми вода.

— И?

— Какво да направя?

Гледам го.

— Много просто. Вземаш колата, отиваш до Малжак да телефонираш, искаш клиниката и молиш за бърза помощ. В неделя ще отидем да му занесем портокали.

Странно нещо, макар че съм разярен, докато произнасям тези думи от някогашния свят, в мен нахлува тъга.

Ерве навежда глава и с върха на обувката си чопли настилката на пътя.

— Не ми много харесва това — измърморва той заглушено.

Морис се приближава.

— Аз мога да отида — казва той и ме гледа, а очите му светят. Виж, той нищо не е забравил. Нито другаря си Рене, нито Курсьожак.

— Отивам — казва Ерве, като че се събужда от сън.

Той смъква от рамото си ремъка на пушката и се отдалечава с все по-твърди крачки. Много добре знам какво е станало: Ферак му е поискал да пие. В този момент се е проявил особеният рефлекс на човека-животно. Ферак става табу.

Обръщам се към пленниците.

— Да продължим. Арман е мъртъв, Жозефа е изгонена, Газел си отишъл. Тогава кой остава в замъка?

— Ами Фюлбер — казва Бюрг.

— И Фюлбер се хранеше на същата маса с Вилмен?

— Да де.

— Въпреки убийството на Лануай? Въпреки „излишествата“? Ти, Жане, нали си прислужвал на масата…

— Фюлбер — казва Жане — седеше между Вилмен и Бебел и мога да кажа само, че не изоставаше назад нито в пиенето, нито в яденето, нито в шегите.

— Шегуваше се?

— Особено с Вилмен. Тия двамата се бяха сприятелили.

Ето това ми дава една съвсем нова представа за положението. Не само на мене. Виждам как Колен наостря уши, а лицето на Мейсоние става сурово.

— Слушай, Жане, ще ти задам един важен въпрос. Постарай се да кажеш самата истина. Гледай само да не добавяш нищо.

— Слушам.

— Според тебе Фюлбер ли накара Вилмен да нападне Малвил?

— О, колкото за това, да! — отговаря Жане без колебание. — Аз видях номера!

— Именно?

— Непрекъснато му повтаряше, че Малвил било крепост и че Малвил бил богат до пукване.

„До пукване“ е добре казано. А за Фюлбер — двойна облага: освобождава се от опекунството на Вилмен в Ла Рок и ни разкарва от Малвил. За жалост неговото активно съучастие с палача Вилмен е трудно да се докаже, тъй като нито един от жителите на Ла Рок не е присъствувал на обядите, когато те са се „сприятелявали“.

Чува се гърмеж, който ми се струва твърде силен, но по странен начин ме облекчава. Чета същото облекчение у Мейсоние, Колен, Морис и дори у пленниците ни. Възможно ли е сега, когато и вторият от братята Ферак е мъртъв, те да се чувствуват в по-голяма безопасност?

Ерве се връща. В ръката си държи колан, на който е закачен револвер.

— Това е револверът на Вилмен — казва Бюрг. — Ферак го прибра, преди да даде сигнала за отстъпление.

Вземам в ръка оръжието на тоя наемен убиец. Нямам никакво желание да го нося. Мейсоние, когото питам с очи — също. Обаче аз познавам едного, когото този пистолет е преизпълнил с радост.

— На теб се пада, Колен! Ти уби Ферак.

С пламнали бузи, Колен стяга мъжки около тънкия си кръст колана с пистолета. Забелязвам, че Морис се усмихва и че черните му като катран очи хитро блестят. В този момент аз още не зная, че той е убил Вилмен. А като го науча, ще му бъда благодарен за мълчанието и милото му държане.

Казвам отривисто:

— Пленниците да претърсят мъртвите и да съберат мунициите. Аз се връщам в Малвил. Отивам да взема каруцата. Колен ще дойде с мене. А Мейсоние остава тук да командува претърсването.

Без да чакам Колен, се изкатервам по стръмнината и щом изчезвам от погледа им и потъвам в гъсталака, започвам да тичам. Стигам до полянката. Евелин е там, главата й едва стига до рамото на Амарант. Сините й очи се втренчват в мен с израз на щастие, от което съм потресен. Тя се хвърля в обятията ми и аз я притискам силно, много силно до себе си. Нищо не казвам. Знаем, че никой от нас двамата не е в състояние да остане жив след другия.

Пукот от счупени клони, шум от смачкани листа. Това е Колен. Освобождавам се и казвам на Евелин: „Ще яхнеш Моргана.“ Пак я поглеждам и й се усмихвам. Кратки, но наситени са нашите мигове на радост.