Робер Мерл - Малвил

Забелязвам, че съм изпреварил другите две кобили. Боя се да не би, като изгубят от погледа си водача си, да започнат да цвилят и да издадат присъствието ни. По една стръмнина подкарвам Амарант в тръс. Не е лесно, тя иска само едно: да продължава да забива в меката пръст четирите си силни крака. На върха пътеката извива под прав ъгъл и за да не видят животните зад нас, че Амарант изчезва, спирам. Отдясно огромни папрати се издигат над главата ми и през дантелените им листа виждам първо съвсем ниско долу сивите извивки на шосето за Ла Рок, а после, изникнали изведнаж на най-далечния завой и проточили се в индийска нишка — хората на Вилмен, които вървят бързо, вече на доста голямо разстояние. Някои носят по две пушки.

Колен и Мейсоние ме застигат, давам им знак да стоят тихо и с ръка им показвам групата. Задържаме дъха си и няколко мига гледаме през папратите мълчаливо хората, които ще убием.

Мейсоние докарва Мелюзина до Амарант и като се навежда, ми казва с едва доловим глас:

— Но те са само седем. Къде е отишъл осмият? Това е вярно. Преброявам ги. Само седем са.

— Отзад може би.

Тръгвам с Амарант в галоп, този път по-леко. Задържам я така известно време, по време на почивката забелязах, че белите кобили са бяха запъхтели. Впрочем опиянението от препускането е приключило за мене. Победата няма вече характер на абстрактна екзалтираност. Сега тя е приела образа на тия жалки, изпотени и измъчени хора по пътя.

Ето на горската пътека последния ми белег. Виждам То в момента, в който го счупвам. Стигнали сме.

— Евелин, виждаш ли онази полянка? Там ще ги пазиш.

— И трите ли? Не може ли да ги вържа за юздите?

Поклащам глава отрицателно. И другите две кобили пристигат, четиримата ездачи слизат и аз показвам на. Колен и Мейсоние как да завържат юздите около врата, за да не се спънат животните.

— Оставяш ги свободни? — пита Мейсоние.

— Няма да отидат надалеч. Няма да се отдалечат от Амарант, а Евелин ще държи Амарант. Колен, покажи им мястото.

Те тръгват, а аз се бавя, за да кажа на Евелин, в случай че не може да се справи с Амарант, да я яхне и да я накара да върви раван в кръг.

— Мога ли да те целуна, Еманюел?

Навеждам се и в този момент Амарант, на която това е любимата шега, ме бутва в гърба с главата си. Падам върху Евелин, по-точно на лакти. И двамата сме толкова напрегнати, че дори не помисляме да се засмеем. Изправям се. Евелин също. Не е изпуснала юздите. Лицето й се е състарило от мъка.

— Не ги убивай, Еманюел! — казва ми тя тихо. — В обявата ти им обещаваш да им запазиш живота.

— Изслушай ме, Евелин — отговарям аз, като едва контролирам гласа си, — те са осем и имат прекрасни пушки. Като им извикам: „Предайте се!“, те могат да предпочетат да се бият. И ако се бият, има вероятност някой от Малвил да бъде ранен или убит. Искаш ли да се изложа на такъв риск?

Тя навежда глава и не ми отговаря. Оставям я, без да я целуна, но няколко метра по-нататък се обръщам и й махвам с ръка, на което тя веднага отговаря. Тя стои изправена на полянката, дребна и крехка сред огромните животни — виждам изпаренията от телата им, — в косите й играе слънчево петънце, на колана й виси нейният „кинжал“. Мирна картина, от която ми се свива сърцето в момента, когато тръгвам да командувам клането.

Групата ме чака на стръмнината по пътя. Припомням нарежданията. Да не се стреля преди едно продължително изсвирване. Спиране на огъня при три къси изсвирвания. Припомням също разположението. Тъй като двете дървета, на които е сложена телта и обявата ми, са, общо взето, по средата на правата линия, ние двамата с Колен ще заемем позиция двадесет крачки пред нея. Колен от онази страна на пътя, аз — от тази. Мейсоние и Ерве ще се прикрият на двадесет метра назад от обявата, Мейсоние от тая страна, Ерве — от другата.

Изпълнението се извършва бързо и безшумно. Мрежата е затворена. Двете стръмнини, които притискат пътя, ще бъдат обстрелвани от нашия кръстосан огън. Всякакво отстъпление е пресечено. Всякакво бягство напред — невъзможно.

Аз мога да виждам Колен, от когото ме разделя само пътят, до себе си държа Морис, за да го изпратя, ако стане нужда, с някакво съобщение четиридесет метра по-долу до Мейсоние, който на свой ред ще го предаде отсреща на Ерве.

Чакаме. Телта, която придържа моята обява, е непокътната. Днес призори, тъй като не са имали с какво да я прережат, хората на Вилмен са минали под нея. Тук е срещата им със смъртта. Няма вятър. Обявата ми е окачена неподвижна и безапелационна напреко на пътя, рисувателната хартия блести на слънцето. Ако бях с бинокъла си, щях да прочета буквите, които бях нарисувал. Мисля за Евелин. Чувствувам, че наистина има жестока ирония в това да се примамят хората на Вилмен като зайци с категоричността на една обява, която обещава, че животът им ще бъде запазен. Обаче и Евелин е едно от основанията ми те да бъдат унищожени. Мога ли да забравя какво биха направили, ако можеха да „пипнат“ Малвил?