Робер Мерл - Малвил

Земята под краката ми е студена, а слънцето вече топли главата, раменете и ръцете ми. Морис е легнал до мен, рамо до рамо с мен. Начинът, по който мълчи и стои неподвижен, ми е приятен. У него няма нищо, което да тежи, дори и присъствието му. Огънали сме два малки храста, които ни пречеха, чакаме без нито една дума и наблюдаваме шестдесетте метра права линия между двата завоя. Колен вижда по-надалеч от нас, защото е залегнал на правата линия, която пресича втория завой, и само като се завърти, вижда на още тридесет метра, които се изплъзват от нашия поглед.

Първият шум, който долавям, ме озадачава. Някакво скърцане. Сякаш с мъка се изкачва към нас. Този шум не е от животно. Той е от някакъв механизъм. Като се изключи това, че е на пресекулки, той напомня кладенчова верига, навивана от скрипец. Прекъсването обаче е ритмично: скърцането се чува на всеки два такта.

Поглеждам към Морис и вдигам вежди. Морис се навежда над ухото ми:

— Верига от велосипед?

Прав е. И след като размислям, питам се дали това не е скритото от Бебел близо до Малвил колело, което ние пропуснахме да приберем. Ако е то, допуснали сме груба грешка и сега ще я плащаме.

Не ми трябва да питам Морис кой се появява сам на първия завой в долния край на пътя: спомням си описанието на Ерве. Сещам се кой е човекът с черните вежди, пресичащи челото му в непрекъсната права линия. Това е Жан Ферак. И докато той започва да изкачва шестдесетте метра, които го отделят от мене, различавам между краката му дулото на бомбохвъргачката. Привързал го е към рамката на колелото си, изкачването е трудно, той едвам кара, криволичи, не е изключено да се принуди да слезе от колелото. Имаме време.

Имаме време: за какво? Пот се стича по лицето ми. Ферак, това е новият началник. Нещо повече, според Ерве — решителен и безмилостен мъж. Трябва да го убия. Но ако стрелям, ще алармирам останалата част от групата, която се влачи пеша на километър оттук. Щом чуят изстрела ми, тези хора ще оставят шосето, ще навлязат в гъсталака и — кой знае? — може би ще попаднат на Евелин и конете. Във всеки случай в храсталаците аз губя преимуществото на позицията си, ще се сблъскаме с противника петима срещу седем и нищо няма да излезе.

Както бях предвидил, Ферак слиза от колелото до обявата и се навежда, за да мине под тела. Той е нисък, набит, с грозно и затворено лице. Като го гледам, мисля си с ужас за клането в Курсьожак. И все пак — вече съм взел решението си — ще го пусна да мине въпреки престъпленията му, въпреки бомбохвъргачката му. Командир без армия не е толкова опасен, колкото седем подгонени мъже, които се сражават, за да спасят живота си.

Той стига наравно с мен. Отделя го само височината на стръмнината. Качва се на колелото на Пужес и скърцането на веригата пак започва — ритмично, дразнещо. Сега ще стигне завоя. Настъпва вече моментът, в който ще го изгубя от погледа си. Ръцете ми са се вкопчили в „Спрингфилда“, а потта се стича капка по капка по приклада.

Ферак минава завоя. Не го виждам вече. Всичко става така бързо, че просто не вярвам на очите си. Виждам, че от отсрещната страна на пътя Колен се изправя в цял ръст, застава както при тренировка, изпъва напред левия си крак, опъва лъка според правилата и старателно се прицелва. Изсвирване и секунда по-късно — шум от някакво падане. Не виждам нищо, но Колен има видимост към завоя. Той ми изпраща радостен знак с ръка и изчезва в храсталаците. Стоя зяпнал.

Не съм далеч от мисълта, че Колен е гениален и че съм имал право да „му позволявам всичко“, както ме укори Тома. В този момент още не зная как под стените на Малвил е изоставил окопа и пушката си, за да повери съдбата си на любимото си оръжие. Да речем — за да бъдем по-умерени, — че е станала грешка при употребата на оръжието. Но когато науча за нея, тя все пак няма да промени оценката, която давам на лъка след отиването ми в Блатото : едно сигурно и безшумно оръжие при засада.

Постепенно се успокоявам. Значи, Ферак е бил осмият човек. Не е вървял най-отзад, както бях помислил. А храбро начело на хората си при отстъплението. Според мене е имал малка преднина, защото от Малвил до Ла Рок се издигат трудни стръмнини. Ферак не е можел да отиде много напред, така че аз разполагам само с няколко минути. И все пак, като стоя залегнал в папратите, с Морис до мен, времето тече много бавно.

Ето ги. Те се точат по пътя зачервени, изпотени, задъхани; обувките им тропат по калдъръма. Гледам селските им глави, червените им ръце, тежката им походка: пушечно месо във всички войни, включително и тази. Ако моят Пейсу беше тук, щеше да му се стори, че стреля по себе си.