Робер Мерл - Малвил

Трима вървят най-отпред, както ми се струва, доста бодри. После, други двама на няколко метра, след това, малко по-далече — още двама, които едва се тътрят. Според моите разпореждания за стрелба тримата начело и двамата последни са осъдени. Най-силните и най-слабите.

Слагам свирката на устни и облягам буза на приклада. Уговорили сме с Колен да кръстосаме огъня си, за да не стреляме по една и съща цел. Прицелвам се в най-близкия до другата страна на пътя, а той се цели в оня, който е най-близо до мен. По-долу по права линия Мейсоние и Ерве имат същите уговорки.

Изчаквам челната група да задмине обявата. Когато двамината по средата стигат до нея, изсвирвам продължително и стрелям. Изстрелите се дават по едно и също време, така че от общата детонация се откроява само 22-калибровата карабина на Мейсоние, чийто по-слаб и по-отсечен гръм се чува с малко закъснение. Петимата падат. Те не падат изведнаж, както във военните филми, а извънредно бавно, както при забавените кадри. Двамата останали живи дори не се сещат да залегнат на земята, те стоят прави, лишени от всякакви рефлекси. Чак след две-три секунди вдигат ръце. Навреме. Изсвирвам три пъти късо. Всичко е свършено.

Обръщам се към Морис и му казвам с тих глас:

— Тия двамината кои са?

— Дребничкият и плешивият с шкембето е Бюрг, готвачът. Мършавият е Жане, ординарец на Вилмен.

— „Нови“ ли са?

— Да, и двамата.

Извиквам със силен глас, без да се показвам:

— Тук е Еманюел Конт, абат на Малвил. Бюрг! Жане! Съберете пушките на другарите си и ги опрете отвесно до обявата!

Разстроени, окаменели, отпуснали разтреперани ръце — двама младежи с побледняло загоряло лице. Като чуват гласа ми, подскачат. Вдигат глава. Нито лист не трепва по двата склона от двете страни на пътя. Обезумели, те се оглеждат на всички страни. Гледат дори и обявата ми, сякаш гласът ми би могъл да изскочи от текста. Аз съм бил тук, а те тръгнали да ме обсаждат в Малвил! И ги наричам по имена!

Те се подчиняват бавно, с колебливи движения. Някои от пушките са останали под телата на притежателите им и за да ги вземат, те трябва да разбутат труповете. Забелязвам, че вършат това много внимателно и че избягват да стъпват в кръвта на мъртвите.

Като свършват, отново изсвирвам три пъти. Плъзвам се по склона и се свличам на шосето, последван от Морис. Колен прави същото, а четиридесет метра по надолу — Ерве и Мейсоние.

Казвам отсечено: „Ръцете на тила!“ Пленниците се подчиняват. Виждам как Мейсоние се уверява старателно, че и петимата наистина са мъртви. Благодарен съм му. Не бих желал да се нагърбя с такава задача. Никой нищо не казва. Макар че съм потънал в пот, краката ми са студени и изтръпнали. Правя няколко крачки по шосето. Не отивам много надалеч. Навсякъде кръв. Гледам тази кръв, вдишвам блудкавата й и същевременно силна миризма. Червеният й цвят ми се струва твърде ярък на синкавата сивота на пътя. Знам обаче, че няма да мине много и той ще потъмнее и почернее. Необяснима човешка раса! Тази ценна кръв, която в света преди деляха на групи, която събираха и складираха, а в същото време другаде разливаха обилно по земята. Гледам тия мъртви младежи. В локвите, където лежат — нито една муха, нито мухичка дори. Хубава червена кръв, разлята по земята, никому ненужна, дори и на насекомите.

— Господин абат — казва изведнаж мършавият пленник.

— Остави това „господин абат“.

— Мога ли да си пусна ръцете? Ще извинявате, но ще повръщам.

— Върви, момчето ми.

Той отива към долната страна на пътя, строполява се на колене, опрял две ръце на земята. Виждам как гърбът му се тресе от напъните, а и аз сам усещам, че ми се гади. Но се съвземам.

— Ерве, прибери велосипеда и бомбохвъргачката. И провери дали Ферак е мъртъв.

Обръщам се към пленниците, казвам им да си свалят ръцете и ги накарвам да седнат. И те чувствуват нужда да седнат. Дребният и плешивият с шкембето е Бюрг, готвачът. Много живи черни очи, хитро изражение. Отпуснатият, чиито нерви не издържаха, е Жане. И двамата ме разглеждат със суеверно страхопочитание.

Научавам много неща. Арман починал вчера сутринта от нараняването с ножа. Щом се настанил в замъка, Вилмен разкарал Жозефа: не искал да бъде обслужван от жена! Бюрг готвел, а Жане прислужвал на масата. След пристигането на Вилмен Газел също напуснал замъка, но по свое желание. Бил възмутен от убийството на Лануай.

Не вярвам на ушите си. Накарвам ги да повторят разказа си. Браво на оня безполов палячо! Кой би могъл да предположи, че ще прояви толкова смелост!