Робер Мерл - Малвил

С разбит череп, Вилмен рухва, убит от новака, когото месец по-рано е учил как да стреля. Огънят срещу Колен спира и Колен скача в окопчето си. Там намира пушката си. И оттам, добре прикрит и добре охраняван, стреля. Той е прекрасен стрелец, бърз и точен и убива двама души, един подир друг.

За няколко секунди положението се е обърнало. Жан Ферак, който по думите на пленниците не бил много запален за експедицията срещу Малвил, дава сигнал за отстъпление. Отстъпление, не поражение. Сноп куршуми се изсипва около дупката на Колен, като го принуждава да сниши глава, а когато я изправя, противникът вече го няма. Но е успял да си вземе бомбохвъргачката, снарядите и пушките на убитите.

Колен издава едно тържествуващо бухане. Никога кукумявка не ми е доставяла такова удоволствие. Тя ми съобщава, че врагът е избягал и че Колен е невредим.

Казвам на Тома да отвори портата и слизам така бързо по стълбата на крепостта, че едва не падам, като скачам през последните пет стъпала. Стоварвам се тежко и тичам към Родилното . Мейсоние е зад мене. Извиквам през рамо:

— Вземи Мелюзина!

Както тичам, свалям предпазителя от пушката си и я слагам през рамо. Чула гласа ми, от Родилното изниква Евелин с Моргана. Хващам Амарант за поводите и като виждам колко е възбудена, овладявам собствената си нервност. Отделям малко време да й поговоря и да я помилвам. Отначало тя не ми създава трудности. Но като стига до останките от дъсчената ограда, подушва ги и рязко се спира, опряна на двата си предни крака, вироглаво вдигнала глава с разтърсена руса грива. Пот облива лицето ми. Познавам Амарант и нейното „не“!

Но за голяма моя изненада, за голямо облекчение, този път тя отстъпва след няколко кротки подръпвания и като й изцъквам два-три пъти. След Амарант и другите две кобили минават без съпротива.

Едва имам време да преброя четирима мъртви и да установя, че врагът е отнесъл оръжието им, когато на пътя едновременно изскачат тримата от външния ни отряд. Ето ги, зачервени, запъхтени, възбудени. Прегръщам ги, но няма време за разкази и разнежвания. Помагам на Морис да възседне коня зад Мейсоние, помагам на Ерве, който ми се струва много по-тежък, да се качи зад Колен и виждам, че освен тридесет и шесткалибровата си пушка, Колен носи през рамо и лъка си. Последният изглежда огромен въпреки дребното му тяло и стърчи много над главата му.

— Я остави лъка си! Ще ти пречи в гъсталака!

— Не, не! — отговаря Колен, аленочервен от гордост.

Точно се каня да яхна коня си, виждам, че сме забравили поводите. Колко загубено време, докато ги намерим!

— Евелин, идваш с нас!

— Аз?

— Ще пазиш конете!

Тя е така възхитена, че окаменява. Хващам я през кръста, почти я хвърлям на гърба на Амарант и възсядам зад нея. Щом стигаме до горската пътека, обръщам се и опрян на задницата на Амарант, казвам тихо на Колен:

— Внимавай с лъка. Тръгваме в галоп!

— Дума да няма — отговаря той с извънредно мъжествен и победоносен вид.

В този момент аз още не зная какво е участието му в боя, но само по вида му разбирам, че е значително.

От два дена Амарант не е излизала. Тя не чака да я подканят, за да проточи дългите си крака. Усещам между краката си великолепната сила на потеглянето й, а на челото си — свежия въздух от движението. Свита между ръцете ми, Евелин е потънала в блаженство. Начинът, по който е седнала, е чудесен, тя едва се държи за предния край на седлото и когато, за да избегна някое клонче, се навеждам напред, тя се огъва под тежестта ми, измества ръцете си и обхваща врата на Амарант. Гривата на кобилата се развява и почти в същия рус оттенък се развяват на врата ми и русите коси на Евелин. Никакъв друг шум освен глухият ритъм на копитата по пръстта и листата, които Амарант отстранява с гърдите си и които ме шибат в лицето. Амарант лети, а зад нея се носят по-тежко, защото са по-натоварени, Моргана и Мелюзина. Те са съвършени машини. Но Амарант е огън, кръв, опиянение от простора. Аз се сливам с нея, превръщам се на свой ред в кон, нейните движения са мои, издигам се и се спускам в ритъма на нейния гръб заедно с Евелин, която следва темпото с лекота на перце. И аз изпитвам някакво нечувано чувство на скорост, цялостност и сила. Препускам, притиснал до тялото си телцето на Евелин, препускам право към унищожаването на врага, сигурността на Малвил, завоюването на Ла Рок. В мига, който изживявам, ни смърт, ни възраст могат да ме стигнат. Препускам. Иска ми се да крещя от радост.