Робер Мерл - Малвил

Евелин ме оставя, като отнася, както сме се уговорили, и табуретката си, та никой да не се спъне в нея, а аз оставам на колене пред пейчицата, на която бях седнал, опрян с левия си лакът на нея и с приклада на оръжието до бузата ми. Зад себе си чувам, а и виждам с крайчеца на окото си — тъй като нощта светлее с всеки миг — как другарите заемат местата си. Всичко това се извършва тихо и забележително бързо.

След това — безкрайно дълго време. Вилмен не се решава да открие огън срещу дървената ограда — абсурдна история! Изпитвам силно раздразнение, като виждам как той не бърза да заиграе ролята, която съм определил в моя сценарий. Не съм съзнавал в оня момент, че казвам нещо, но по-късно Мейсоние ме уверяваше, че не съм спирал да ръмжа тихо: „Но какво чака, дявол да го вземе, какво чака?“

Най-после детонацията, която всички чакахме, избухва. В известен смисъл тя ме разочарова, защото е много по-слаба, отколкото мислех. Разочарован е, изглежда, и Вилмен, тъй като цялата ограда не хвръква и дори не изхвърля двете крила на портата вън от пантите им. Ударът разбива средната част на вратата, в която отваря дупка с диаметър метър и половина, обаче горната й и долна част издържат, макар и разцепени.

Какво става тогава? Аз трябва да дам с продължително изсвирване сигнал за стрелба. Не го давам. И все пак всички ние започваме да стреляме — аз също, — като всеки навярно е смятал, че другият е забелязал нещо. Всъщност никой нищо не вижда, защото няма какво да се види. Противникът не се е показал през дупката.

Разказите на нашите пленници ще бъдат в това отношение категорични: в момента, когато ние стреляме, момчетата на Вилмен се намират на около десетина метра по-долу, напълно извън обсега на нашата стрелба, тъй като издадената напред скала ги закрива. Те точно се запътват към отвора, направен от бомбохвъргачката в оградата, когато преждевременната и съвсем безцелна стрелба на нашите пушки ги задържа. Не защото е опасна за тях, а защото, като се насочва поред към онова, което е останало от дъсчената ограда, тази стрелба разбива останалите парчета и — що се отнася до патроните на ловните ни пушки — бие непрекъснато по дървото. Тогава нападателите залягат и започват да стрелят наслуки. Но същият навес от скалата, който ни пречи да ги достигнем, пречи и на тях да ни видят. Така една срещу друга двете войски откриват адски огън по невидими цели.

Най-после разбирам какво става и Мейсоние — също, защото ми казва:

— Трябва да спрем, това е глупаво.

Напълно съм съгласен, но за да спрем, ми трябва свирка (онази на Пейсу) и потънал в пот, аз започвам да търся из всичките си джобове, без да успея да я намеря. В същото време, макар и много разтревожен, си давам сметка колко съм смешен. Главнокомандуващият не може да командува на войските си, защото е загубил свирката си! Бих могъл да изкрещя: „Спрете огъня!“ Дори Миет и Кати във входната крепост щяха да ме чуят. Но не, не знам защо, но ми се струва извънредно важно в този момент да върша всичко по правилата.

Най-после намирам тази ценна реликва. Няма нищо тайнствено, била, където съм я сложил, в горния джоб на ризата ми. Давам три къси изсвирвания, които с повторение през няколко секунди успяват да накарат нашите пушки да замлъкнат.

Обаче моята свирка навярно е събудила някакъв отклик във военната природа на Вилмен, защото от крепостта, където съм се свил, го чувам как крещи на хората си: „Срещу кого стреляте, мухльовци такива?“

С това след бурята настъпва тишина. Да се каже мъртва тишина, би било прекалено, защото никой не е засегнат. Първата фаза на битката завършва с фарс и неподвижност. Не изпитваме потребност да излезем от Малвил, за да търсим врага, а и той няма никакво желание да тръгне срещу куршумите ни, като се покаже в отвор с диаметър метър и половина.

Онова, което следва, не съм го видял, нашата външна бойна група ми го разказа.

Ерве и Морис са отчаяни. Погрешно е избрано мястото за прикритието им. Защото от него се виждат добре хората, движещи се по пътя за Малвил, но ако са прави. Ако са залегнали — а точно такъв е случаят, — те изчезват. Покритата с трева страна на пътя ги скрива напълно. Така че Ерве и Морис не могат да стрелят. Освен това, дори и да предположим, че някой от противниковата страна се изправи, те не знаят дали трябва да стрелят, защото пушката на Колен мълчи.

Колен обаче е разположен отлично. Обърнат е към Малвил, вижда пътя, който се изкачва пред него чак до дървената ограда. Той различава съвсем ясно нападателите, залегнали по корем покрай стената. И когато след моето изсвирване Вилмен се повдига на лакът, за да изкрещи: „Срещу кого стреляте, мухльовци такива?“ , Колен го познава според направеното от Ерве описание по русата му бръсната глава.