Робер Мерл - Малвил

Забелязвам, че с оръжие на рамо — тоест, с което не си служа в момента — и с двете си ръце едва се качвам, и то след многобройни усилия, подхлъзвания, падания и всичко това — много бавно.

Като стигам на върха, Колен е така добре скрит в гъсталака, че не го виждам. Но той сигурно ме вижда, само че не смее да ме извика, да не би да вдигне шум. Чувам някаква кукумявка. Спирам се поразен. Защото от деня на събитието всичко е заглъхнало: нито бръмчене на насекоми, нито птичи писък. Бухането продължава, съвсем близо. Тръгвам и се спъвам в краката на Колен.

— Ей, внимавай! Тук съм! — казва той тихо.

— Чу ли кукумявката?

— Аз бях — казва Колен и безшумно се смее. — За да те извикам.

И тържествуващо с едно щракване слага предпазителя на оръжието си.

— Ти ли си бил? Слушай, отлично беше! Излъгах се!

— Не си ли спомняш подражанията ми по време на Клуба ? Бях най-добрият.

Дори и днес Колен се гордее с това. Беше отличен във всичко, което не изисква сила: лък, прашка, топчета, фокуснически номера. И, разбира се, да жонглира с три топки, да ти измайстори флейта от тръстика, да направи от хартия гилотина за мухи, да отвори ключалката с парченце тел и да ти изиграе падане, като се качва на катедрата на учителя.

Усмихвам му се.

— Десет минути почивка. Можеш да поспиш.

— Знаеш ли какво си мислех, докато те прикривах, Еманюел? Че това ъгълче от пътя е мечта за засада. По двама души от двете страни на шосето, и цяла банда може да се изчисти.

— Хайде, спи, спи! После ще правиш стратегия!

За да заспи по-бързо, аз се отдалечавам, но този път — за да не го изгубя пак — оставям знаци в гъсталака. Отдалечавайки се, гледам Колен. Едва легнал, той заспива, като смазва под себе си две-три малки папрати, стиснал пушката в сгъвката на ръката като любима жена.

Гледам часовника си. Вървя назад-напред. Полуботушките ми не вдигат никакъв шум. Този склон гледа към север и след падналите дъждове всичко е покрито е мъх. Пак съм поразен от тропическата пищност на издънките. Няма голямо разнообразие обаче. Струва ми се, че със смазващата си жизненост папратите са на път да завладеят всичко. Но тишината, липсата на живот потискат. И най-малката паяжина, и най-дребната нишка от едно клонче до друго би ме зарадвала. Страхувам се, че — освен ако пристигнат у нас от други области, по-малко засегнати — няма вече да видим насекоми. А птичките? Да предположим, че някъде са оцелели, как биха могли да живеят тук без насекоми? За четвърт век гората ще се възстанови, но природата ще остане осакатена.

Заобиколен от тази задушаваща тишина, от влагата на гъсталака, без никакъв полъх от вятър, който да раздвижи листата, аз се чувствувам самотен и изживявам тежък момент. Не е страхът от битката. Празнота в стомаха, разтуптяно сърце — това ми е известно: благодарим. Не, онова, което изпитвам, е много по-лошо. То е друг вид тревога. Колен спи и без него, без другарите ми, далеч от Малвил, аз имам чувството, че вече не представлявам абсолютно нищо. Празен съм като необлечена дреха.

Това чувство на изпразненост е толкова непоносимо, че събуждам Колен. Какъв егоизъм! Събуждам го цели пет минути преди часа, който си бях определил. Той отваря очи, обляга се и ми заговаря и първата му дума е да ме наругае. Няма значение, в момента, в който ми заговаря, аз намирам себе си. С чувствата ми на привързаност, с отговорностите ми, с ролята, която другарите ми са ми поверили, и с характера, с който ме знаят. Влизам в кожата си, облекчен, че я имам.

— Не можеш ли да ме оставиш на спокойствие! — казва Колен тихо. — Какъв сън сънувах!

Той гори от желание да ми го разкаже, но аз му давам знак да мълчи. На това място сме много близо до пътя. Навлизаме в гъсталака и когато най-после тръгваме по пътечката, той вече е забравил съня си, но не и скритата зад него тревога. Странно е как опасността не е в състояние да потисне напълно ежедневните ни мисли.

Той ме гледа с вдигнати под ъгъл вежди, полуусмихнат.

— Кати не тича ли мъничко подире ти?

— Тича.

— Ами не тича ли и подир Пейсу?

— Забелязал ли си?

— А след Ерве?

— Може би.

Мълчание.

— Ами я кажи, а Тома?

— Тома си казва, че в Малвил има две жени за шестима.

— Е, и?

— Той се пита дали е било разумно да се жени за Кати.

Пак мълчание, после Колен продължава:

— Според теб защо има толкова малко жени?

— За скитащите се банди това е естествено. Или главатарите им не ги искат, или пък физически са били унищожени. Когато няма почти нищо за ядене, ядат само най-силните.