Робер Мерл - Малвил

— Но за хора като нас?

— Искаш да кажеш, които водят уседнал живот?

— Да.

— Това, мисля, е друго явление. Преди деня на събитието осемдесет на сто от момичетата напускаха селото и отиваха в града.

— И ти мислиш, че всичките градове са разрушени?

— Не мога да кажа. Но досега бандите, с които се разправяхме, не бяха от хора от града.

Мълчание.

— Лошо — казва Колен мрачно. — Би било много по-добре за всички, ако всеки си имаше жена.

Съждение, което, като поразмисли човек, не ми се вижда много ласкаво за Миет. Бедна Миет: ето още един, който се е изморил от твоята служба.

Променям темата.

— Колен, искам днес следобед да се наспиш хубаво.

Както и очаквах, той се дърпа.

— А защо аз? — пита и изпъва рамене.

Наистина, защо той? Не защото е дребен, та…

Отговарям сериозно:

— Искам да ти поверя една много важна задача в устройството на отбраната.

— А — казва той разведрен.

— Бих искал да се настаниш в индивидуалния окоп, който Мейсоние копае сега.

— А кой ще бъде в бункера?

— Ерве и Морис.

— А на мен окопчето?

— Да. Което значи, че през нощта няма да спиш. Те могат да спят, като се редуват, но ти не.

— Не ме е страх от една безсънна нощ — казва Колен нехайно. После добавя: — Какво оръжие ще имам?

— Една тридесет и шест калибрена пушка.

— А! — казва той доволен.

Вдига глава и ме поглежда.

— А те?

— Ерве и Морис?

— Да.

— Техните пушки.

Мълчание.

— Защо и тримата с едни и същи пушки?

— Защото, като започнете да им стреляте по задниците, момчетата на Вилмен да не могат да различат по звука собствените си пушки.

Той се спира и ме гледа с извитата си усмивка.

— По звука, но не и по пипане. — После добавя: — Ти имаш идеи, които на никого не биха дошли на ума.

— И ти също.

— Аз ли?

— Ще ти кажа после. Не съм свършил. Тази нощ ще ти дам бинокъла си.

— А! — казва Колен.

Добавям:

— Мисля, че Вилмен ще атакува призори. На теб разчитам да го откриеш пръв и да ми известиш за присъствието му.

— С електрическото фенерче ли?

— В никакъв случай. Ще се разкриеш.

— Е как тогава?

Гледам го.

— С бухане на кукумявка.

Той ме гледа, усмихва ми се с лъчезарната си усмивка и изглежда така горд, че реакцията му малко ме натъжава, макар че я предвиждах. Ако беше възможно, бих дал на драго сърце половината от сантиметрите, които имам в повече, за да престане да търси в най-дребното нещо компенсация за ръста си.

— Каза за някаква моя идея — продължава след малко Колен.

— Едно хрумване на Кати и едно твое.

— На Кати ли? — пита Колен.

— Виждаш ли, няма да повярваш. В мисълта си ти може би си й дал твърде определено място.

Миг, колкото да си позволим малко смях „между мъже“, и продължавам:

— Ако Вилмен се оттегли, ще го преследваме на коне, но не по шосето. По пряката пътека, по която вървим. Ще стигнем доста преди него на мястото на обявата. И там ще му устроим засада.

— Идеята за засадата е моя! — казва Колен с прикрита гордост. — А на Кати?

— Кати се сети за конете. А аз се сетих за пътечката.

Оставям го да се къпе в славата си. Вървим мълчаливо цели пет минути, после той казва с леко изменен глас:

— Мислиш ли, че така ще изяде пердаха тоя Вилмен?

— Мисля. Да. — И добавям: — Сега само от едно се страхувам: да не би да не дойде.

И тази нощ, както и миналата, за себе си оставям дежурството призори. С една-единствена промяна: разрешено е на Евелин да спи с мен на дюшека, сложен на земята в кухнята на входната крепост, и да участвува в последното ми бдение.

Тя има две задачи: щом я бутна по рамото, вдига на тревога бойците във входната крепост, след това отива веднага в Родилното и оседлава Амарант и двете бели кобили за евентуално преследване. Няма да взема Малабар. Страхувам се да не би, като се смеси с кобилите, да се разцвили и да ни издаде.

Всички роли са раздадени. Старата Мену — при подвижния мост. Фалвиница — в избата на жилището, където по принцип присъствието й трябва да успокои завързаните там крави и бика. Това измислих като най-добро, за да отстраня кудкудякането й.

Номерирах бойниците от 1 до 7, като се тръгне от юг към север. При повикването на Евелин всеки трябва да заеме своята, колкото се може по-бързо и безшумно. На №1 — Жаке. На №2 — Пейсу. На №3 — Тома. На №4 — аз. На №5 — Мейсоние. Миет и Кати са на шестата и седмата. Двете последни бойници са от вътрешната страна на входната крепост. Те са много хитро съединени, така че дават възможност на двете „войнички“ да стрелят, но да не бъдат засегнати от стрелбата на противника: по това всички сме съгласни, ние не можем да си позволим да излагаме на опасност жените — бъдещето на колектива е възложено на тях.