Робер Мерл - Малвил

— Исках да ти кажа: продължаваш ли да държиш да се използуват само бойниците със стеничките?

— Да. Защо?

— Те са само пет. С двете бойници при входната крепост стават седем. А сега ние сме десет.

Гледам го.

— Какви са ти заключенията?

— Че за вън ни трябват трима души, а не двама. Обръщам ти внимание, защото бункерът е много малък за трима.

И Мейсоние след Кати! Цял Малвил мисли, търси, изнамира. Цял Малвил се е насочил с всички свои сили към една-единствена цел. Имам впечатлението, че съм част от едно цяло, което ръководя, но на което същевременно съм подчинен, в което сам аз съм някаква бурмичка, и то мисли и действува за своя собствена сметка като едно същество. Опияняващо чувство, неизпитвано никога в живота ми преди, когато, каквото и да вършех, се свеждаше еснафски само до мен.

— Изглеждаш доволен — казва Мейсоние.

— Доволен съм. Намирам, че нещата вървят добре в Малвил.

Още докато го произнасям, това изречение ми се вижда смешно в сравнение с онова, което изпитвам.

— Все пак — казва Мейсоние — не ти ли се свива от време на време стомахът?

Разсмивам се.

— Е да!

И той се смее и добавя:

— Знаеш ли какво ми напомня това? Деня преди получаване на свидетелствата ни!

Пак се смея и опрял ръка на рамото му, го изпращам до витлообразната стълба. Той си отива, а аз се връщам, за да взема „Спрингфилда“ си и да затворя вратата.

Дворът на първата крепост. Колен, Жаке и Ерве ме чакат, последните двама са още с лопата в ръка. Колен — с празни ръце и малко настрана. Близостта с тия двама гиганти сигурно е малко потискаща за неговия нисък ръст.

— Дръжте сечивата си — казвам аз. — Имам работа за вас. Чакаме Мейсоние.

Чула гласа ми, Кати излиза от Родилното с чесалото в едната ръка и четката в другата. Знам какво прави: възползува се от това, че Амарант има нова настилка, за да я почисти. Защото Амарант страстно обича да се търкаля независимо от това дали боксът й е мръсен, или не. Фалвиница е седнала на голям дънер, поставен удобно пред входа на пещерата, и като ме вижда, скача с виновно изражение.

— Стой си, Фалвина, сега е твой ред да си починеш.

— Не, не — отговаря тя високомерно, което ме дразни. — Мислиш ли, че ми остава време да сядам?

Тя остава права, но без да върши повече работа, отколкото ако е седнала. Мълчи и това е вече нещо. Пререканията от тази сутрин още й държат влага.

Това държане дразни и Кати, толкова повече, че за да махне настилката на животното, е трябвало, както казва, „да изкара“ най-тежката работа. И понеже усещам, че е готова да клъвне баба си, аз се намесвам:

— Свърши ли с Амарант?

— Крайно време беше! Само колко прах от лайна нагънах! За какво ми трябваше да вземам душ! И да не мислиш, че е лесно да четкаш кон с пушка на рамо? (При тези думи тя се разсмива.) А тази глупачка гледа само да убива животни! Използувам случая да ти кажа: готово, още една! Ама й лепнах един по муцуната на твоята Амарант, ще има да ме помни!

Искам да видя жертвата. За щастие това е една стара кокошка. Подавам я на Фалвиница.

— Дръж, Фалвина, оскуби я и я изчисти, и я отнеси на Мену.

Фалвиница приема, щастлива от тази дребна работа, която ще извърши седнала, точно както тя обича.

Това е. Чакаме Мейсоние. Животът в Малвил продължава. Отпуснал ръце, учуден, че стои без работа, Жаке ме гледа с добрите си очи, жални, молещи и влажни като на куче.

Подпрял се елегантно на единия си крак, Ерве глади съблазнителната си островърха брадичка и гледа към Кати, която не го поглежда, но се кипри отчасти за него, отчасти за мен, като кърши без всякаква полза различни части на тялото си. Облегнат на стената, Колен наблюдава тази сцена отдалеч с ладиевидната си усмивка. А Фалвиница пак е седнала, с кокошката на колене. Не е започнала още да я скубе, но и това ще стане. Подготвя се.

— В края на краищата — казва Кати, все така полюлявайки се — твоята Амарант има само недостатъци. Прави тикове, въргаля се във фъшкиите, убива кокошките.

— Може да е от второстепенно значение за тебе, Кати, но Амарант е чудесна кобила.

— О, разбира се, ти я обожаваш! — продължава тя дръзко. — И нея! (Тя се смее.) Все пак би трябвало да поставиш една решетка в долния край на бокса й. Каква полза, че в къщи има осем мъже, ако нито един не може да направи това! (Тя се смее и поглежда Ерве с крайчеца на окото си.)

Оставям ги, запътвам се с едри крачки към склада в главната кула, вземам едно руло тел и едни клещи, като отбелязвам взетото на плочата за писане на Тома. Докато върша машинално това, мисля за Кати и за внушението й да използуваме конете, както и за Мейсоние и за неговата ценна бележка по повод бойните стени. Изведнаж ми хрумва нещо: това, което всички ние вършим сега в Малвил, и то бързо, много бързо, защото тук бързината е условието да останем живи, е изучаването на военното изкуство. Очевидност, която заслепява: няма вече институции, на които да се облегнем. Редът — това са нашите пушки. И не само те: нашите хитрости. Ние, които по Великден нямахме друга грижа, а само как да спечелим изборите в Малжак, сега внедряваме в себе си един по един неуловимите закони на първичните войнствени племена.