Робер Мерл - Малвил

Оставям я. Мисля, че и тя иска това. Отивам с едри крачки в главната кула и през нея — в стаята си. Сядам пред бюрото и в чекмеджето, където отдавна не съм ровил, намирам каквото търся: два молива-флумастер, единия чер, другия червен. Намирам и нещо, което не съм търсил: голяма полицейска свирка, която бях дал на Пейсу в някакъв изблик на щедрост в деня, когато го бяхме натупали, за да му мине желанието да застане начело на Клуба . А свирката е при мене, защото, злоупотребявайки с доброто сърце на Пейсу, на другия ден го бях убедил да ми я продаде на добра цена. И днес дори продължавам да я въртя и превъртам с удоволствие в ръцете си. Тя е все още някогашното чудо. Хромираната й повърхност е устояла на годините, а звукът й е остър и се чува надалеч. Слагам я в горния джоб на ризата си и като пожертвувам четвъртината от голям лист рисувателна хартия, се залавям за работа.

Едва са минали пет минути и някой чука на вратата ми. Това е Кати.

— Седни, Кати — казвам аз, без да вдигна глава.

Писалищната ми маса е поставена успоредно на ъгъла срещу прозореца, така че Кати трябва да я заобиколи, за да седне срещу мене, гърбом към светлината. Минавайки, тя прокарва сякаш разсеяно лявата си ръка по тила и врата ми. В същото време хвърля поглед на това, което правя. Опитвам се да скрия от нея въздействието на присъствието й върху мен. Тя отлично разбира. Седнала е на ръба на стола с изпъчен корем и ме гледа настойчиво, притворила очи, полуусмихната.

— Свърши ли с конюшните, Кати?

— Да, и дори взех един душ.

Това, разбира се, мисля, е преднамерено. Продължавам обаче да стоя с наведени очи. Правя се, че не я разбирам.

— Искаш нещо да ми кажеш? — питам след малко.

— Е да — отговаря тя с въздишка.

— По какъв повод?

— Във връзка с Вилмен. Имам една идея.

Тя продължава.

— Ти каза, ако на някого му хрумне нещо, да дойде да ти го каже.

— Точно така.

— Ами, ето какво. Дойде ми нещо наум — казва тя скромно.

— Слушам те — казвам аз, навел очи над работата си.

Мълчание.

— Не бих искала да те безпокоя — казва тя, — още повече, че, изглежда, имаш много работа. Вярно! Какво пишеш? — продължава тя, като се мъчи да прочете наопаки едрите печатни букви, които рисувам с флумастера.

— Какво правиш, Еманюел, обява ли?

— Обръщение към Вилмен и хората му.

И какво се казва в твоето обръщение?

— Много неприятни неща за Вилмен и други, не толкова неприятни за хората му.

Продължавам:

— Ако щеш, опитвам се да използувам лошото самочувствие на хората, за да ги откъсна от началника им.

— И вярваш ли, че това ще свърши работа?

— Ако нещата вървят зле за тях — да. В обратния случай — не! На мен обаче това ще ми струва най-много един лист хартия.

Чука се на вратата зад мене. Извиквам: „Влез!“, без да се обърна, и продължавам работата си. Забелязвам, че пред мене Кати се изправя на стола и тъй като мълчанието продължава, завъртам се, за да видя кой е дошъл. Евелин.

Смръщвам вежди.

— Какво правиш тук?

— Мейсоние е погребал Бебел и аз дойдох да ти кажа.

— Мейсоние ли те изпрати?

— Не.

— Не беше ли поискала да помогнеш при миенето на съдовете?

— Да.

— Свърши ли се това?

— Не.

— Тогава върви да помагаш. Когато човек започне нещо, не го изоставя заради първата хрумнала му мисъл.

— Отивам — казва тя, без да помръдне нито на йота, заковала в мен големите си сини очи.

Тази неподвижност щеше да й навлече в обикновено време едно леко нахокване. Но не искам да я унижавам пред Кати.

— Е? — казвам аз по-внимателно.

Вниманието ми я стопява.

— Отивам — казва тя, готова да заплаче и затваря вратата след себе си.

— Евелин!

Тя се връща.

— Кажи на Мейсоние, че имам нужда от него. Веднага.

Тя ми изпраща една лъчезарна усмивка и затваря вратата. С един камък три удара: наистина имам нужда от Мейсоние. Успокоявам Евелин. И отпращам Кати, в чието присъствие не съм в безопасност. Вярно е, че в случая не страхът е доминиращото у мен чувство, но все пак има някакъв ред при спешните случаи.

Кати заема отново на стола разпуснатата си поза. Не вдигам очи към нея, най-малкото не ги вдигам на височината на лицето й. Продължавам да работя. За щастие имам само да преписвам, бях си приготвил текста на едно листче за чернова. Кати се разсмива.

— Видя ли как ти отговори! Луда е по теб!

— Това е взаимно — отговарям аз сухо и вдигам глава.

Тя ме разглежда с усмивка, която ме вбесява.

— В такъв случай — казва тя — не виждам какво…