Робер Мерл - Малвил

2. Да намеря способ, чрез който да ускоря, ако е възможно, демобилизирането на противника.

3. Ако той се оттегли, да му попреча на всяка цена да стигне до Ла Рок и да продължи засадите срещу нас. Последната точка ми се вижда особено важна. Откакто изпратих Фалвиница и Кати в конюшните, в кухнята на входната крепост непрекъснато сноват насам-натам. Тома отиде на пост по пътя за Ла Рок, а Жаке дойде да закуси. Мейсоние отиде да извика Пейсу и Колен, върна се с тях, после излезе с Ерве да заровят Бебел.

Чаках само Ерве да излезе, за да разпитам Морис. Исках да водя този разпит не в негово присъствие, за да се убедя, че разказът на другаря му съвпада с неговия.

Макар че според мен е само с два-три сантиметра по-висок от Колен, Морис изглежда много по-висок, защото е слаб, тънък в кръста и със задник колкото два юмрука. Затова пък е сравнително широк в раменете (макар че костите му още са крехки), което му придава изящността на фигура от египетски барелеф. Лицето му е смугло. Косите — гарвановочерни, дълги и остри — врамчват като у Жана д’Арк едно изтънчено и сериозно лице, оживяващо се навремени от неизменно учтива усмивка. Впрочем учтивостта му е в мозъка на костите. Получаваш впечатление, че дори и да иска, той не би могъл да бъде неучтив.

Морис ми обяснява, че е син на французин, женен за индокитайка от Сент-Ливрад (в Ло-е-Гарон). Баща му ръководел някакво малко предприятие близо до Фюмел и Ерве бил дошъл да прекара няколко дена при него по великденската ваканция, когато бомбата избухнала. Оттам нататък разказът му съвпада по всички точки с този на Ерве, каквито и да са нашите усилия да го хванем натясно. Единствената разлика е, че у Морис споменът за убийството на неговия другар Рене е много по-жив и че озлоблението му към Вилмен е много по-силно. Това озлобление не се изразява с думи. Но когато разказва как го заклали, черните му зеници изведнаж стават сурови, а тесните цепки на клепачите се затварят наполовина. И той като Ерве ми прави добро впечатление. Дори по-добро. Ерве се изразява хубаво, с жар; той има актьорски способности. Без да е така блестящ, Морис е направен от по-закалено желязо.

Обръщам се към Пейсу.

— Пейсу, като се наядеш, имам работа за тебе.

— Слушам те.

— В склада имаме халки. Ще ми се двамата с Морис да ги циментирате в стената на избата. На тях смятам да вържа бика, кравите и Беламур, докато се сражаваме. Бих искал също да ми направиш временен бокс за Аделаид.

— Само Беламур ли? А другите коне? — пита Пейсу.

— Те ще останат в Родилното . Може да ни потрябват. Кажи ми, като свършиш, за да пренесем сено от Родилното в избата.

Забол нос в купичката си, над чийто ръб очите му едва се виждат, Пейсу ме гледа тревожно.

— Мислиш, че може да загубим първата крепостна стена?

— Нищо такова не мисля, вземам предпазни мерки.

Ставам.

— Мену, остави за малко съдовете, ела с мене.

Минутка, колкото да вземе кърпата от Миет и да избърше кокалестите си ръце — и тя ме настига. Помъквам я подире си (тя прави две крачки за една моя) и я завеждам в стаята с инсталациите ни над подвижния мост.

— Мислиш ли, че в случай на нужда ще можеш да управляваш всичко това, Мену? Или предпочиташ Фалвина да ти помага?

— Нямам нужда от тази купчина мас — отговаря Мену.

Показвам й. След два-три опита, като напъва дребното си мършаво тяло и стиска зъби, тя успява чудесно да раздвижи дръжките на рудана. За първи път, от деня точно преди Великден, когато спорехме за общинските избори през 77 година с господин Пола, й давам да върти скрипеца. Глухото скърцане на добре смазаните вериги ме връща необикновено остро в миналото. Така. Няма време за спомени и тъга.

Съветвам Мену да задържа повече, когато, след като е вдигнала подвижния мост, отново го спуска. Мостът трябва да полегне внимателно на каменните стени на рововете. През квадратното прозорче на стаята виждам Пейсу и Колен, които излизат на вратата на входната крепост и гледат към нас. И у тях скърцането на веригите трябва да извиква спомени.

— Това е бойният ти пост, Мену. Щом започне да става горещо, заставаш тук и чакаш. Ако нещата вървят зле и трябва да се оттеглим във втората крепост, вдигаш моста. Искаш ли пак да опиташ? Ще си спомниш ли как е?

— Не съм глупачка — отговаря Мену.

Изведнаж очите й се напълват със сълзи. Смаян съм, защото тя не плаче лесно.

— Хайде, хайде, Мену!

— Остави ме на мира — отговаря ми тя през зъби.

Тя не ме гледа. Гледа пред себе си. Изправена, с вдигната глава, неподвижна. Сълзите се стичат по тъмното й лице (само челото й е бяло, защото лете си закрива главата с голяма сламена шапка). Застанала права, строга, тя държи с две ръце двете ръчки на рудана, като че ли управлява кораб по време на силна буря. Този скрипец го движеше Момо в деня, когато дойде Пола. Той сияеше, танцуваше от радост. Виждам го как беше и тя го вижда и плаче, стиснала зъби, изправена пред съоръжението и без да отпуска ръце. Само миг, и това е всичко. Тя ще се справи с лошото време и след секунда ще излезе от бурния вихър. Обръщам се гърбом, за да не я стеснявам, и гледам през прозорчето. Но с ъгълчето на окото си забелязвам нейната дребна фигура, изправената глава, широко отворените разплакани очи без нито едно ридание. Образът й се отразява в отвореното стъкло на прозорчето и онова, което най-дълбоко ме поразява, са двата й юмрука, вкопчени в ръчките на рудана — постепенно овладяване на живота.