Робер Мерл - Малвил

— В такъв случай да беше ми казала какво ти е било хрумнало.

Тя въздиша, върти се на стола си, чеше си крака. С една дума, никак не е доволна, че трябва да изостави вълнуващата тема за отношенията ми с Евелин.

— Добре — казва тя. — Вилмен атакува. Както ти казваш, попада на кокал. (Бог знае защо това я разсмива.) Той се връща в Ла Рок, започва с нас война и това те ядосва.

— Това не само ме ядосва. То е катастрофа. Той може да ни стори голямо зло.

— Тогава — казва тя, — когато си тръгне обратно, ще трябва да му попречим да стигне до Ла Рок, трябва да тръгнем подире му.

— Той ще е отишъл много надалеч.

Тя ме гледа тържествуващо.

— Да, но ние пък имаме коне!

Стоя слисан. Това не е било само предлог: тя наистина е имала нещо наум! А аз, който съм прекарал живота си с коне, не се сетих! Войната и конният спорт нямаха никаква връзка в съзнанието ми. Впрочем, не! Веднъж ги бях свързал, само един път, когато поисках да убедя другарите си да дадат нашата крава на Фюлбер срещу две кобили. Довод, приведен в един спор, но нищо повече. По отношение на Вилмен имах огромно предимство: коне, и нямаше да си послужа с тях!

Ставам от стола си:

— Кати, ти си гениална!

Тя се изчервява и по внезапната радост, която нахлува в нея, разтваря устните й и прави очите й като на щастливо дете, мога да измеря колко тежко е понасяла да бъде подценявана от мен.

Размислям. Не й казвам, че идеята й ще трябва да се поразчепка, тъй като не можем да се изтърсим ей така на шосето зад бандата на Вилмен с тропащи копита по калдъръма. Те ще ни чуят, ще ни причакат на някой завой и какви мишени ще станем тогава за тях!

— Браво — казвам аз, — браво, Кати, ще видя тази работа, а междувременно не казвай нищо на никого.

— Разбира се — отговаря тя гордо.

И увлечена от новото бреме на добродетелите си, тя прибавя към тях и дискретността.

— Хайде — казва тя, — отивам си, виждам, че работиш, оставям те.

Ставам — неблагоразумна постъпка, защото, като заобикаля писалищната ми маса, тя се хвърля на врата ми и се увива около мен. Пейсу е прав: тя трепти.

На вратата се чука и аз извиквам: „Влез!“, без да размисля. Това е Мейсоние. Странно нещо, но той се изчервява и запримигва. А аз съм отчаян, че предизвиквам скандал.

Вратата се затръшва след Кати, но Мейсоние не си позволява нищо, нито разни „хе-хе“, каквито би изрекъл Пейсу в подобен случай, нито усмивчиците на Колен.

— Сядай — казвам аз, — само за една минута.

Той сяда на още топлото място на Кати. Седнал е на стола под прав ъгъл, мълчи и не помръдва. Успокояващо е да си с мъже. Свършвам обявата много по-добре и по-бързо, отколкото в началото.

— Ето — казвам, като му подавам обръщението, какво ще кажеш?

Той чете на глас:

„Владение Малвил и Ла Рок

Престъпниците, чиито имена са обявени по-долу, са осъдени на смърт: Вилмен, поставен извън законите, водач на банда. Жан Ферак, палач на Курсьожак.

Що се отнася до останалите, ако при първото подканване оставят оръжието си, ние ще се задоволим да ги изгоним от нашата територия, като им дадем храна, за осем дена.

След като я прочита на глас, Мейсоние я препрочита тихичко. Гледам източеното му лице, дългите бръчки по бузите му. Думата „съвест“ е изписана на всяка негова черта. Той бе добър комунистически активист, но би могъл да бъде също така добър свещеник, добър лекар. А със своята жар да бъде полезен и да обръща внимание на подробностите — много добър администратор. Колко жалко, че не стана кмет на Малжак! Сигурен съм, че дори и сега още съжалява.

— Какво мислиш за това?

— Психологична война — отговаря той трезво.

Това е констатация. Преценката ще дойде по-късно. Той отново мисли. Да го оставим да предъвква. Знам, че е бавен, но че плодът на преживянето му си струва труда.

Той подхваща:

— Само че според мене това ще има смисъл само ако Вилмен и Ферак бъдат убити. В такъв случай, разбира се, тъй като няма да има кой да ги командува, останалите могат да предпочетат, вместо да се бият, да си спасят живота.

На Кати бях казал: „Ако работите вървят зле за тях.“ А Мейсоние е много по-точен: ако Вилмен и Ферак бъдат убити. Той има право. Нюансът е от значение. Не трябва да го забравям, когато давам заповеди за стрелба в момента на битката.

Ставам.

— Това е. Можеш ли да ми намериш парче шперплат, да залепиш това на него и да му пробиеш две дупки?

— Напълно възможно — отговаря Мейсоние и става.

Той заобикаля бюрото ми с обявата в ръка и се спира до мен.