Робер Мерл - Малвил

Точно излизам от склада и срещам Мейсоние, който носи обявата. Вземам я от него. Отлично. Дори е направена художествено. Мейсоние е оставил рамка от шперплата около листа хартия. Като се връщам с него в първата крепост, препрочитам обръщението си. Изпитвам изведнаж слабо свиване в стомаха. Няма значение. Ще мине.

Когато отиваме при другите, Кати ме пита какво има на дъсчицата; аз протягам ръка, за да могат всички да прочетат. И Колен се приближава.

— Как, вие абат ли сте? — пита Ерве смаяно, при което неочакваното „вие“ предизвиква усмивки.

— Бях избран за абат на Малвил, но можеш да продължаваш да ми казваш „ти“.

— Е добре — казва възвърналият самоувереността си Ерве, — прав си бил да пишеш така, защото сред бандата има хора, на които това ще въздействува. Прав си също, като си нарекъл Вилмен „човек, поставен извън законите“. Тоя мръсник едва ли не представя изстъпленията си за законни заради чина, който бил имал в армията.

И двете бележки ме радват. Те потвърждават мисълта ми, а именно, че в безредните времена не съществуват само отношения на насилие. Обратно на това, което човек би могъл да помисли, едно звание, някакъв чин, някаква длъжност продължават да имат значение. В общия хаос хората се вкопчват в онова, което е останало от реда в миналото. И най-малкото подобие на законност ги заслепява. Така че, изтръгвайки — поне на книга — офицерските му пагони, нанасям на Вилмен чувствителен удар.

— Кати, ти ще ни преведеш и петимата през отвора на оградата. И ще стоиш близо до входната крепост през цялото време, докато бъдем навън. Ти, Фалвина, ще предупредиш Пейсу, че излизаме. Той е в избата с Морис.

— Веднага ли? — пита Фалвиница, без да става, с още непокътнатата кокошка на колене.

— Веднага! — отговарям аз остро. — Размърдай се! Кати се смее и като се извърта горделиво на тънкия си кръст, гледа как баба й тръгва, разлюляна като желирана маса.

Когато излизаме на пътя, вземам преднина с Мейсоние и тихо му давам нарежданията си. Той трябва да изкопае окоп за един човек на хълма при Седемте бука , с видимост към площадката.

Мейсоние одобрява. Оставям го с Ерве и Жаке и тръгвам с Колен по горската пътека. Вървя пред Колен и го карам да стъпва в моите стъпки, защото, ако намеря клонките си вързани, ще завия в гъсталаците, за да не ги счупя.

Всички са там. Значи, противникът не е открил прекия път, който води за Ла Рок. Така и предполагах по причини, които вече изтъкнах. Доволен съм, че проверих.

Остава втората част от задачата ми. Последния път, когато ходих с кон в Ла Рок по шосето, забелязах една много тясна пътечка между два рида и два обгорели дънера, един срещу друг, от едната и от другата страна. Възнамерявам да опъна телта между тези два дънера и да окача на нея обръщението към Вилмен. За жалост дори и по прекия път, е доста далече. Чувам, че Колен се мъчи и пъшка зад мене и изведнаж си спомням с угризение, че той малко е спал миналата нощ, тъй като беше в прикритието. Обръщам се.

— Отдъхваме ли вече?

— Още малко.

— Още половин час, може ли? Щом окача надписа и ще починем.

— Не се тревожи — отговаря Колен, като смръщва вежди и издава челюсти.

Макар че е минал четиридесетте, намирам нещо много детинско в него, когато направи такава муцунка. Внимавам да не му го кажа. Той много държи на мъжествеността си, може би не в блестящия стил на Пейсу, но в основата си в същата степен.

Много е горещо. Вир-вода съм. Разтварям яката си и запретвам ръкави. От време на време се обръщам и задържам някое клонче, да не би да шибне Колен. Виждам, че е блед, очите му са малко хлътнали, устните стиснати. Олеква ми заради него, когато стигаме.

От горската пътека до шосето пътят отначало върви леко нагоре, но завършва с двадесетина метра стръмни скали. За слизане в краен случай мога и да се смъкна с плъзгане надолу. За обратното качване ще ми е трудно. Релефът на терена е същият от другата страна на пътя, което впрочем му придава нещо потискащо на това място. Като че ли е задушен между два стръмни склона.

Смъквам се много по-стремително, отколкото бих искал. Стоварвам се доста грубо на шосето. Прокарвам телта през двете дупчици на таблото, закачам го на единия дънер, след което го опъвам и закачам отсреща на другия. Не се бавя. Колен, когото не виждам, е залегнал на края на гъсталаците, на ръба на стръмнината, и с пушка пред себе си, ме прикрива откъм Ла Рок. Добра охрана, ако се разправяме само с един човек. Но ако е цяла банда? Тогава ще бъда изложен на опасност, тъй като зад себе си имам напълно гол терен, без храсти, без трапища чак до следващия завой, заедно с перспективата — ако искам да стигна до гъсталака — да се катеря от едната или от другата страна по двадесет метра много стръмен склон, съвсем открит откъм врага.