Робер Мерл - Малвил

Вън от крепостта Ерве и Морис са заели местата си в бункера. Колен — в окопчето си. Той ще командува стрелбата на другите двама и един изстрел по негова преценка — но само когато Вилмен и бандата му бъдат добре заклещени.

— Ще взема и лъка си — заявява Колен вечерта.

— Лъка си! Нали имаш пушка?

— Това си е пак моя идея — отговаря Колен. — Ефектът от ужаса, нали разбираш? Няма шум, няма дим и так! — една стреличка в гърдите! Ще ги разтърси. И чак след това ще стрелям с моя тридесет и шести калибър.

Той изглежда толкова щастлив от идеята си, че го оставям да постъпи както иска. Вечерта го гледаме отгоре, от крепостта, като потегля с пушка на рамо и с огромния си лък през гърди. Мейсоние вдига рамене, а Тома е разярен. „Ти всичко му позволяваш“ — укорява ме той.

Малко спах, но както предната нощ, при последното ми дежурство призори на малката скамейка на Мейсоние, зад четвъртата бойница, съм много бодър. Дулото на моя „Спрингфилд“ лежи на вековния камък, прикладът му е на бедрото ми. Не е ли странно, че съм там — аз, човекът от двадесетия век, — на мястото, където толкова английски стрелци или протестанти са стояли на стража, облечени в ризници? Ако Евелин не беше до мен, ако другарите ми не спяха във входната крепост, не бих се старал толкова много да остана жив при такива несигурни условия. Колко ще продължи битката ни с бандитите, колко години ще водим този оскотяващ живот на бойна нога?

Евелин е седнала до мен на любимата си табуретка. Гърбът й е опрян на левия ми крак, а главата й почива на коляното ми. Толкова е лека главичката й, че едва я усещам. Тя не спи. От време на време я погалвам с лявата си ръка по врата и бузата. Веднага ръчичката й догонва моята. Бяхме се разбрали, че няма да си казваме нито една дума.

Знам много добре, че отношенията ми с Евелин шокират малко другарите ми, дори и когато се възхищават от търпението, с което се грижа за нея, карам я да спортува и я обучавам. Всъщност ако я бях направил моя жена, може би нямаше да ме одобрят. Но щяха да ме разберат повече. Вярно е, че и аз самият се отказах да разбирам себе си. Моите отношения с Евелин са платонични, макар и пропити с елементи на чувственост. Не ме е потеглило да я притежавам, макар че телцето й ме изпълва с очарование. Както и бистрите й очи и дългите коси. Ако един ден Евелин стане красива девойка, много е вероятно да не устоя като мъж. И все пак струва ми се, че много бих загубил. Бих предпочел сто пъти тя да си остане каквато е и отношенията ни да не се променят.

Днес следобед, докато си почивах малко, тя намери в чекмеджето на бюрото ми, което „подреждаше“, една малка тънка и остра кама за разрязване на книги, подарък от чичо ми. Като се събудих, тя ми я поиска.

— Какво ще правиш с нея?

— Ти знаеш.

Знам наистина. И не искам да го повтаря. Кимвам утвърдително с глава.

Тя веднага провира една връвчица на халката на калъфа и я закача на колана си. Вечерта цял Малвил я поздравява за малкия й кинжал и се закача с нея. И аз дори я питам не смята ли да „прониже с ножа си“ Вилмен. Преструвах се, както и другите, че съм измамен от детската й игра. Но много добре знам какво решение се крие зад тази игра.

Нощта е прохладна, мастиленочерната мрачина едва отстъпва място на сивите тонове. През бойницата в стената не виждам много нещо. Внимавам главно „със слуха си“. Това е мисъл на Мейсоние, който навярно я е научил при военната си подготовка. Тъй като птичките са мъртви, зората е странно мълчалива. Дори и Краа ми се цупи. Чакам. Тоя кретениран военнолюбец сигурно ще атакува. Защото, след като е казал, че така ще направи, едва ли ще знае как да постъпи, за да се отметне от решението си. А още и защото има сляпо доверие в техническото си превъзходство, изразено чрез някаква бомбохвъргачка от стар модел.

Онова, което е противно у този тип хора, е, че не може да се знае предварително как ще заработи мисълта им. Щом аз разполагам с бомбохвъргачката, у мен е законната сила. А законност за тях означава да ни изколят. Убили сме му двама „бойци“. Той иска да „пипне Малвил“.

Той нищо няма да „пипне“. През целия ден ме обливаха вълни от страх, но това свърши. Пътят е ясен. И освен, да речем, известна доза трескавост от седенето на едно място, аз съм спокоен. Чакам всеки момент Колен да даде знак.

Чакам го, а когато той долита, така ме изненадва, че ме сковава. Нужно е Евелин да ме докосне с ръка, за да се сетя, че трябваше да я стисна по рамото. Което и правя — доста смешно според мене, — защото и без това тя знае, че така ще постъпя.