Робърт Пърсиг - Лайла (Изследване на нравствеността)

Тогава изобщо не съществуваше Метафизика на Качеството и той не предвиждаше нищо подобно. Книгата му се отнасяше до темата за Качеството. Всяко по-нататъшно обсъждане щеше да прилича на пледоарията на адвокат, успял отначало да спечели съдебните заседатели на своя страна, но продължил да говори толкова дълго, че пак ги отблъсква. Сега Федър искаше да говори само за индианците. Имаше много неща за казване.

В резерватите разговаря с индианци, с които се беше запознал при посещението с Дюзънбъри, надяваше се да подеме нещата оттам, където ги бе оставил Дюзънбъри. Всеки път, когато им казваше, че е бил негов приятел, те неизменно отговаряха: „О, да, Дюзънбъри, беше добър човек.“ Продължаваха да говорят известно време, но скоро разговорът ставаше труден и замираше.

Федър не можеше да измиели какво да каже. А дори когато измисляше, говореше толкова спънато и предпазливо, че нарушаваше потока на разговора. Не притежаваше дарбата на Дюзънбъри да води свободен разговор. Не ставаше за такава работа. В края на седмицата Дюзънбъри можеше да прекара цялото си време в безкрайни разговори за семействата и приятелите им, за всичко останало, което имаше значение за тях, и това му доставяше огромно удоволствие. Всъщност точно по тази причина се беше насочил към антропологията. Именно така според него човек прекарваше най-добре почивните дни. Но Федър така и не се научи да води свободен разговор — щом започнеше, неговите мисли се отплесваха към вътрешния му свят на абстракциите и разговорът прекъсваше.

Реши, че ако почете малко антропология, може би ще се научи да разпитва индианците по-добре. Затова си взе довиждане за известно време и от горещите равнини пое нагоре към Скалистите планини близо до Боузман. Там, в колежа, който междувременно беше станал университет, намери най-добрите книги по антропология, после отиде в стар отдалечен къмпинг до гората и се залови да чете. Надяваше се да остане там, докато не се избистри планът на книгата.

Беше му приятно отново да се озове сред спрелите растежа си борове, дивите цветя, хладните нощи и горещите дни. Допадаше му сутрешният ритуал на ставането в студената каравана, включването на отоплението и кроса по планинската пътечка. Когато се връщаше за чая и закуската, в караваната вече беше топло и той можеше удобно да се настани, да чете и да води бележки.

Щеше да е чудесно да напише книгата по този начин, но не се получи. Прочетената антропологическа литература все повече го забавяше, докато не го спря напълно.

Отначало с изумление, а после с все по-голям гняв Федър виждаше как всичко, написано в областта на антропологията, е така нагласено и преправено, че каквото и да имаше да каже той за индианците, щеше да прозвучи неприемливо. Нямаше никакво съмнение. Страниците се трупаха и все по-ясно го убеждаваха, че така няма да стигне доникъде. Можеше да напише напълно честна, вярна и ценна книга по темата, но ако посмееше да я нарече антропологическа, професионалистите щяха или да я пренебрегнат, или да я нападнат, при това и в двата случая книгата щеше да бъде отхвърлена.

Припомни си враждебността и огорчението, с които Дюзънбъри говореше за така наречената „обективна антропология“, но тогава смяташе, че Дюзънбъри е иконоборец. Сега промени мнението си.

Професионалистите щяха да опровергават книгата му примерно така:

„Подобна теза е ярка и интересна, но не би могла да бъде от полза за антропологията без емпирични доказателства. Антропологията се стреми да бъде наука за човека, а не съвкупност от клюки и интуитивни догадки. Не може да се говори за антропология, когато някой без никаква подготовка или опит прекарва една нощ в резерват, където изпълнилите колибата индианци вземат халюциногенно вещество. Твърденията, че е открил нещо, което са пропуснали стотици хора със системна методическа подготовка, посветили целия си живот на тази тема, са израз на прекалено самочувствие, каквото дисциплината на антропологията се опитва да ограничи.

Трябва да се отбележи, че подобни тези не са новост в антропологията. Всъщност те преобладават в началния етап от нейното развитие. Едва в първите години на нашия век Франц Боас и сътрудниците му започват сериозно да си задават въпроса: «Коя част от материала е наука и коя не е?», и благодарение на него спекулативните, интуитивни глупости, неподкрепени от реални факти, биват изкоренявани методично от антропологията.

Всеки антрополог рано или късно стига до спекулативни тези за изучаваните от него култури. Те са част от очарованието, което привлича интереса му в тази област. Ала всеки антрополог е свикнал да запазва тезите за себе си, докато проучването на реалните факти и доказателства не го убеди, че знае за какво става дума.“