Робърт Пърсиг - Лайла (Изследване на нравствеността)

Федър напусна планините край Боузман с кутии, пълни с листчета, с многобройни тетрадки, изписани с цитати, и с чувството, че не може да направи нищо в антропологията.

Една вечер долу в равнините, в затънтен мотел, когато нямаше нищо за четене, попадна на малък измачкан брой на списание „Янки“, прелисти го и спря на краткия очерк на Кати Слейтър Спенс със заглавие „В търсене на първоаприлския глупак“.

В него се разказваше за един вундеркинд с може би най-високата интелигентност в света, който не постига нищо в живота. „Роден на първи април 1898 година — пишеше в списанието, — Уилям Джеймс Сайдис още на петгодишна възраст знае пет езика и чете Платон в оригинал на древногръцки. Успешно се представя на приемните изпити в Харвард едва осемгодишен, но се налага да изчака три години, за да почне да следва. Въпреки всичко е най-младият випускник на Харвард, завършва с пълно отличие през 1914 година, когато е шестнайсетгодишен. За Сайдис се пише често в рубриката на Рипли «Невероятно, но факт» и името му се появява деветнайсет пъти на първа страница на «Ню Йорк Таймс»“.

„След като завършва Харвард обаче, «детето чудо» се задълбочава в собствените си неясни и привидно безсмислени интереси. Журналистите, които преди са го възхвалявали, сега се нахвърлят срещу него. Най-унищожителният пример е от «Ню Йоркър» през 1937 година. Озаглавена «Първоаприлски глупак», статията в списанието е изпълнена с подигравки за всичко — като се започне от хобитата на Сайдис и се завърши с външния му вид. Сайдис съди списанието за клевета и намеса в личния живот. Печели извънсъдебното уреждане на спора за клевета, Върховният съд на САЩ обаче отхвърля обвинението в намеса в личния му живот с едно забележително решение. «Статията е безмилостна в дисекцията на интимните подробности от личния живот на тъжителя» — постановява съдът, но продължава по-нататък, че Сайдис е «обществена фигура» и поради това не може да настоява за защита от проявения журналистически интерес, който продължава да го преследва до смъртта му през 1944 година. Некролозите го наричат «провала чудо» и «изпепелен гений», който въпреки дарбите си не е постигнал нищо значително.

Дан Махони от Ипсуич, щата Масачузетс, се запознава с историята на Сайдис през 1976 година с огромно учудване. «Какво всъщност е правил и мислил той през цялото това време? — пита се Махони. — Вярно е, че е заемал нископлатени служби, но нали и Айнщайн разработва теорията за относителността като чиновник в патентно бюро. Имах чувството, че у Сайдис е имало нещо много повече, отколкото хората са подозирали.»

През последните десет години Махони се заема да изследва трудовете на Сайдис. На един прашен таван открива обемист ръкопис, озаглавен «Племената и щатите», където Сайдис убедително доказва, че политическата система на Нова Англия е дълбоко повлияна от демократичната федерация на индианците от племето пенакок.“

Федър потръпна при това изречение, но статията продължаваше:

„Когато Махони изпраща книгата на Сайдис «Одушевеното и неодушевеното» на друг гений особняк — Бъкминстър Фулър, Фулър я определя като «чудесна космологична творба», която най-неочаквано предсказва съществуването на черните дупки — още през 1925 година!

Махони открива научнофантастичен роман, икономически и политически трудове и осемдесет и девет статии за Бостън, които Сайдис е писал под псевдоним за един седмичен вестник. «Изумителното е, че може би сме се докоснали само до повърхността на творчеството на Сайдис — заявява Махони. — Така например намерихме една-единствена страница от ръкопис, наречен „Пътеките на мира“, а хора, които са го познавали, твърдят, че са виждали още много ръкописи. Мисля, че ни очакват още доста изненади, свързани с името на Сайдис.»“

Федър остави настрана списанието. Чувствуваше се така, сякаш някой бе разбил прозореца на мотела с камък. После още няколко пъти препрочете статията в унес, все повече изпадаше под нейното въздействие. Не мигна почти цяла нощ.

Излизаше, че още през трийсетте години Сайдис е утвърждавал същата теза за индианците. Мъчел се е да разкаже на хората най-важните неща за собствената им страна, но отплатата е била публично да го нарекат „глупак“ и да не публикуват нищо от произведенията му. Изглежда, нямаше никакви шансове Федър да открие какво е казал Сайдис.

Опита се да се свърже с оня Махони, за когото ставаше дума в статията, но не успя, може би отчасти защото не се стара особено. Знаеше, че дори да се добере до материалите на Сайдис, няма да направи нещо голямо. Не че казаното не беше вярно. Проблемът беше, че то не интересуваше никого.