Робърт Пърсиг - Лайла (Изследване на нравствеността)

Непроменящото се изражение с подтекст „При тази реплика се усмихвай!“, което каубойските филми обожават да представят (а европейците като правило ненавиждат), е типично индианско, като се изключи обстоятелството, че индианецът с такова изражение невинаги означава заплаха. То е породено от нещо много по-дълбоко.

Индианците не говорят, колкото да минава времето. Когато няма какво да кажат, те мълчат. А когато мълчат, създават впечатлението, че са малко зловещи. От тяхното мълчание белите понякога се изнервят и се чувствуват длъжни от учтивост или любезност да запълнят вакуума с приказки, които нерядко казват едно, а значат друго. Но за индианците възпитаното красноречие на аристократичните европейци е „раздвоен език“ и ги вбесява. То противоречи на морала им. Те искат или да се говори от сърце, или да се мълчи. Оттам произтича вековният конфликт между индианците и белите, който съществува и днес, въпреки че самоличността на съвременния бял американец е компромис, постигнат в конфликта.

До ден днешен европейците погрешно твърдят, че американците са „като деца“, наивни, незрели, склонни към насилие, защото не са способни да се владеят. Същата грешка се допуска по отношение на индианците. Индианците и до днес погрешно характеризират американците като сноби, които те смятат за толкова глупав, че начаса да не разбираш целия им фалш. По същия начин се греши за европейците.

Антиснобизмът на всички американци, особено от западните щати, се корени в отношението на индианците. Шайените наричат белите „уихио“, което на техния език ще рече „паяк“. Арапахите използуват думата „нията“ със същото значение. Според индианците белите приличат на паяци, когато говорят — седят, усмихват се, казват неща, които не мислят, и през цялото време умът им плете паяжина около индианеца. Толкова се прехласват по заплетените си мисли, че дори не забелязват как индианецът ги наблюдава и вижда какво правят.

Американската политика на изолационизъм, отказът американците „да се заплитат в мрежите на европейската политика“ се коренят в същото, помисли Федър. Американският изолационизъм е възникнал главно в районите, най-близки до индианците.

Листчетата продължаваха с подробности за различията в европейската и индианската култура и последиците им. С нарастването на броя на листчетата се беше появила вторична, съпътствуваща теза — процесът на разпространение и усвояване на индианските ценности не е приключил. Той продължава и обяснява до голяма степен неспокойствието и неудовлетвореността в днешна Америка. Противоречивите ценности се сблъскват във всеки американец.

Сблъсъкът, помисли Федър, обяснява защо другите още не са разбрали онова, което той отдавна бе видял на обреда с кактуса пейоте. Когато заемаш черти и особености на враждебна култура, предпочиташ да не ги признаваш. Ако кажеш на бял човек от Алабама, че южняшкият му акцент произлиза от негърската реч, той най-вероятно ще отрече и ще му стане неприятно, макар че явно го доказва географското разпространение на южняшкия акцент върху областите с многобройно чернокожо население. По същия начин, ако кажеш на бял човек, който живее в Монтана, близо до резерватите, че прилича на индианец, той ще го приеме като обида. А преди сто години същите думи сигурно биха предизвикали як пердах. Тогава индианците са били смятани за изчадия адови! Единственият добър индианец е бил мъртвият.

Макар и да се признава приносът на индианците в утвърждаването на ценностите, характерни за американеца, който покорява новите пространства, със сигурност тези ценности няма откъде другаде да са дошли. Често се говори за „ценностите на граничните райони“, сякаш те произлизат от скалите, реките или дърветата по границата, ала дърветата, скалите и реките сами по себе си не създават обществени ценности. В Европа също има дървета, скали и реки.

Не друг, а хората, живеещи сред дърветата, скалите и реките, са източник на ценностите в граничните райони. Първите пришълци там като например „планинците“ съзнателно и възторжено подражавали на индианците. Радвали се, когато им казвали, че не се различават от тях. По-късните заселници възприели стила на планинците от граничните райони, но не разбирали неговия източник, а дори и да го разбирали, не го признавали и го отдавали на собственото си трудолюбие и откъснатост.

Ала сблъсъкът между европейските и индианските ценности продължава, Федър усещаше, че той самият е от хората, в които се води борбата. Затова в онази нощ с кактуса бе изпитал чувството, че се „завръща у дома“. Раздвоението, което бе почувствувал и заради което бе помислил, че нещо не е наред с него, всъщност изобщо не беше вътре в него. Тогава видя източника на „собственото аз“, който никога не е бил признат официално. Раздвоението съществуваше в цялата американска култура и Федър го беше съотнесъл към себе си. Но то съществуваше и у мнозина други.