Робърт Пърсиг - Лайла (Изследване на нравствеността)

В едно от дългите му размишления по темата изплува името на Марк Твен. Писателят беше роден в Ханибал, щата Мисури, край река Мисисипи, големия вододел между американския Изток и Запад, където един от най-страшните злодеи е бил „индианецът Джо“ — въплъщение на индианците, от които тогавашните заселници се страхували. Биографите на Твен обаче отбелязват и дълбокото раздвоение в личността му, предопределило избора на неговите герои. От едната страна е обикновеното, интелигентно, послушно, чистичко момче със сравнително голямо чувство за отговорност, което писателят е изобразил под името Том Сойер, а от другата — дивият, свободолюбив, необразован, лъжлив, безотговорен американец от низините, наречен Хъкълбери Фин.

Федър забеляза, че раздвоението на Марк Твен като личност съответствува на вече познатото му разграничение в културите. Том е човекът от източните щати, с обноските на Нова Англия, много по-близо до Европа, отколкото до американския Запад, докато Хък е западняк, по-близо до индианците, вечно неспокоен, необвързан човек, който не вярва в помпозността на обществото и от всичко най-много иска да бъде свободен.

Свободата. Тези тема щеше да е ключът към разбирането на индианците. Свободата беше най-важният въпрос сред многобройните листчета, посветени на тях. Идеята за свободата от обществената йерархия е най-великият принос на Америка към световната история. За нея са водени битките на Американската революция, тя е утвърждавана в Гражданската война. И до днес тя е най-могъщият, неустоим идеал, който обединява нацията.

Все пак, макар и Джеферсън да нарича учението за социалното равенство „очевидно“, то съвсем не е такова. Научните, както и обществено-историческите доказателства ни навеждат на мисълта, че е очевидно обратното. В европейската история изобщо не е „очевидно“, че всички хора се раждат равни. Няма народ в Европа, който да не може да проследи историята си до времената, когато е било „очевидно“, че всички хора са създадени неравни. Жан-Жак Русо, на когото понякога се приписва авторството на това учение, със сигурност не го е извлякъл от историята на Европа, Азия или Африка. Извлякъл го е от въздействието на Новия свят върху Европа и от размишленията си за един особен тип човек, обитател на Новия свят, когото е нарекъл „благородния дивак“.

Идеята, че „всички хора се раждат равни“, е подарена на света от американските индианци. Заселниците от Европа само са я пренесли като учение, което понякога са следвали, друг път не. Истинският източник е бил човек, за когото социалното равенство не е било само учение, равенството е било в кръвта му. За него е било немислимо друго устройство на света. За него не е съществувал друг начин на живот. Ето какво се е опитвал да им каже Десет мечки.

Федър си помисли, че индианците още не са загубили по този въпрос. Но и още не са спечелили, осъзна той. Битката ме е свършила. Тя продължава да е главният вътрешен конфликт в днешна Америка. Това е ограничителната линия, прекъснала точно по средата американския културен тип. Тя господствува в американската история още от самото начало и продължава да е източник както на националната мощ, така и на националната слабост. Колкото повече се задълбочаваше Федър в проучванията си, толкова по-ясно разбираше, че трябва да ги насочи именно към сблъсъка между европейските и индианските ценности, между свободата и реда.

След като напусна Боузман, Федър се видя с Дюзънбъри само два пъти — веднъж, когато той му дойде на гости и поиска да си почине, защото „се чувствувал особено“, и втория път в Калгари, Албърта, след като беше разбрал, че „особеното“ всъщност е мозъчен тумор и му остават само няколко месеца живот. Тогава беше вглъбен и тъжен, погълнат от вътрешната подготовка за своя край.

Тъгата му отчасти се дължеше на чувството, че е предал индианците. Искаше му се да направи толкова много за тях. Толкова години бе прекарал с тяхното гостоприемство, а сега нямаше как да им се отплати. Федър съзнаваше, че не е откликнал на молбата на Дюзънбъри да му помогне с анализа на данните, но си имаше огромни проблеми и не можеше да направи нищо, пък и вече беше много късно.

Ала шест години по-късно, след успеха на първата му книга, повечето проблеми изчезнаха. Когато възникна въпросът, каква ще е темата на втората книга, нямаше никакво съмнение за отговора. Федър прикачи каравана на стария си пикап марка „Форд“ и пак се отправи към Монтана, към източните равнини, където се намираха резерватите.