Робърт Пърсиг - Лайла (Изследване на нравствеността)

Когато бях във Вашингтон, Великият баща ми каза, че цялата земя на команчите е наша и никой не бива да ни пречи да живеем там. Защо тогава искате да напуснем реките, слънцето и вятъра и да заживеем в къщи? Не искайте от нас да се откажем от бизона заради овцата. Младежите са чули да се говори за това и сега са тъжни и гневни. Не го приказвайте повече. Искам да продължа думите на Великия баща. Когато получавам стока и подаръци, аз и моят народ се радваме, защото така Великият баща показва, че ни почита. Ако тексасците не бяха навлезли в моя край, можеше да има мир. Но това, на което сега ни предлагате да живеем, е твърде малко.

Тексасците ни отнеха всички места, където тревата расте най-тучна и дърветата са най-хубави. Да ги бяхме запазили, щяхме да изпълним молбата ви. Но сега е вече късно. Белият човек ни взе страната, която обичахме, а ние искаме само да бродим в прерията, докато умрем. Всички хубави думи, които ми кажете, няма да бъдат забравени. Ще ги нося в сърцето си като свои деца и ще ги споменавам често, както Великия дух. Не искам кръв да обагри тревата на моята земя. Искам я чиста и неомърсена и желанието ми е толкова силно, че всеки, дошъл при моя народ, ще намери мир, когато дойде, и с мир ще си отиде.“

При сегашния прочит Федър видя, че речта не се доближава толкова до каубойския език, колкото си спомняше, къде ти, беше много по-добра от каубойския и все пак приличаше повече на диалекта на белите от равнините, отколкото на езика на европейците. Изреченията бяха ясни, прями, разказвателни, без никакви стилистични обрати и въпреки всичко с поетична сила, с която изобщо не можеше да се мери изтънчената бюрократична реч на противниците на Десет мечки. Нямаше и следа от подражание на заплетеното викторианско красноречие от 1867 година!

От тази първоначална идея, че индианците са първоизточникът на американския начин на изразяване, на Федър му хрумна още нещо: пак индианците бяха първоизточник на американския начин на живот. Личността на американеца е съчетание от европейски и индиански ценности. Разбереш ли го, изясняваш си много други необяснени досега неща.

Проблемът на Федър беше да обедини всичко това в убедителна книга. Беше така коренно различно от обикновените обяснения на Америка, хората никога нямаше да повярват. Щяха да го приемат за празен брътвеж. Ако Федър се придържаше само към най-общите неща, щеше да се изгуби смисълът. Хората просто щяха да си кажат: „О, да, още една от онези интересни идеи, които непрекъснато ни хрумват“ или „Не може да обобщава така за индианците, защото са съвсем различни“, или някакво друго клише и щяха да я забравят.

По едно време Федър отсъди, че може да представи идеята по заобиколен начин, с нещо съвсем конкретно и добре познато като каубойски филм, примерно „Бъч Касиди и Сънданс Кид“.

Началната сцена на филма е едноцветна, в кафяво, вероятно за да се създаде историческа, легендарна атмосфера. Сънданс Кид играе покер, действието е забавено, за да се засили драматичното напрежение. Вижда се само лицето на Кид в едър план. Понякога се мярва частично някой друг от играчите или пред лицето на Кид се носи дим. То е безизразно, но изопнато и излъчва самообладание.

Друг играч зад кадър казва:

— Ей, приятел, май всички ни удари в земята. Не си изгубил нито една ръка, откакто раздаваш.

Изражението на Кид остава непроменено.

— Каква е тайната на успеха ти? — продължава същият глас. Заплашителен. Зловещ.

Сънданс поглежда надолу, сякаш се замисля, после вдига очи, в които не се четат никакви чувства.

— Моля се — казва той.

Не е искрен, но не е и саркастичен. Отговор на ръба на двусмислицата.

— Хайде да играем само двамата — предлага другият.

Предстои сблъсък. Такова е клишето на Дивия запад. Повтаря се в стотици филми, прожектирани не един и два пъти в хиляди кина и по милиони телевизори. Напрежението расте, ала изражението на Сънданс Кид не се променя. Движението на очите, мълчанието му са някак в спокойна хармония с окръжаващата го среда, въпреки че го виждаме във все по-опасна обстановка, където скоро ще избухна насилие.

Федър искаше да използува точно тази сцена като начален пример. Щеше да добави само едно обяснение, на което никой нямаше да обърне внимание, той обаче беше сигурен, че е вярно. „Това, което току-що видяхте — щеше да поясни, — олицетворява културния стил на американския индианец.“

Тогава щяха точно да се разкрият прочутите традиционни черти на американския индианец: мълчаливост, скромност в поведението и опасна готовност за внезапно, огромно насилие.