Робърт Пърсиг - Лайла (Изследване на нравствеността)

Зад картончето ПЕЙОТЕ имаше друго, на което пишеше РЕЗЕРВАТ. Над сто листчета с индекс РЕЗЕРВАТ описваха церемонията, на която бяха присъствували Дюзънбъри и Федър — наистина прекалено много. Трябваше да изхвърли повечето. Беше ги направил, защото в един момент му се струваше, че цялата книга ще се съсредоточи върху нощното събиране на Местната американска църква, че обредът ще е гръбнакът на цялото изложение. От него щеше да проследи разклоненията на анализа на сложните явления и трансценденталните въпроси, които си зададе там за пръв път.

Мястото се вижда от федерално шосе 212, намира се на около двеста метра от магистралата, но от пътя се забелязват само бараки, покрити с насмолен картон, проскубани кучета и от време на време бедно облечени индианци, които минават по пътеката покрай няколко изоставени коли. Сякаш да открои още повече овехтялостта, сред всичко това се издига чистата бяла кула на мисионерската черква.

Встрани от черквата, сам-сама се извисяваше (дали я имаше още) голяма индианска колиба, която човек би помислил за туристическа атракция, стига до нея да водеше път и да имаше реклами, че там се продава нещо.

Физическото разстояние между колибата и магистралата беше около двеста метра, но културната отдалеченост, която Федър бе преодолял с Дюзънбъри онази нощ, се измерваше като че ли с хиляди години. Федър не би могъл да измине разстоянието без пейоте. Щеше само „да наблюдава“ всичко „обективно“, като добре подготвен студент по антропология. Но кактусът пейоте не му позволи това. Федър не наблюдаваше, той участвуваше, точно както си представяше Дюзънбъри.

Още от здрачаване, когато раздадоха кактусовите пъпки, до среднощ седя, загледан в пламъците на обредния огън. Отпърво кръгът от индиански лица край колибата му се стори зловещ в танцуващите светлини и сенки от огъня. Лицата изглеждаха изкривени, с мрачни изражения като в книгите за някогашните индианци. После илюзията се разсея и те вече му се струваха само непроницаеми.

Последваха обичайните мисли, които ни спохождат при възприемането на нова обстановка. „Какво правя тук? — питаше се Федър. — Какво ли става вкъщи, как ще прегледам контролните по английски до понеделник?…“, и така нататък. Но лека-полека въпросите ставаха все по-ненастойчиви, Федър все по-дълбоко се потапяше в онова, което го заобикаляше и което той наблюдаваше.

По някое време след полунощ, след песните и биенето на барабаните в продължение на часове нещо почна да се променя. Екзотичното избледня. Федър вече не бе страничен наблюдател, който се чувствува все по-отчужден, възприятията го отнесоха в друга посока. Песните му харесаха. Прошепна на Джон Дървения крак, индианеца, седнал до него: „Джон, тази песен е страхотна!“, и го каза най-искрено. Индианецът го изгледа учудено.

В отношението му към музиката и пеещите хора настъпваше някаква огромна неочаквана промяна. Нещо в начина, по който говореха, действуваха, обръщаха се един към друг, достигаше такива дълбини в душата му, каквито рядко откликваха положително на каквото и да било.

Не разбираше какво става. Дали кактусът пейоте не го правеше сантиментален? Едва ли. Нещата бяха по-дълбоки от сантименталността. Тя ограничава преживяванията до познати чувства, а тук се разкриваше нещо ново. Имаше някакво противоречие. Пред него се разтваряше нещо ново, ала то пораждаше сантименталност, каквато изпитваме, когато се завърнем в родната къща и видим дървото, на което сме се катерили в детството, или люлката, на която сме играли. Чувството, че се завръщаш у дома. Завръщаш се у дома, само че там, където никога не си бил.

Защо се чувствуваше у дома? Това беше последното място на света, където би трябвало да се чувствува така.

Всъщност не беше същото усещане. Само част от Федър се чувствуваше у дома. Другата част продължаваше да бъде отчуждена, да анализира и наблюдава. Сякаш се бе раздвоил на двама души — единият жадуваше да остане тук завинаги, другият искаше веднага да си тръгне. Можеше да разбере първия, но кой беше той? Първият беше загадка.

Сякаш беше някаква скрита страна от неговата личност, тъмна страна, която рядко говори и не се показва пред другите. Стори му се, че я познава. Просто не обичаше да мисли за нея. Тя беше страната с мрачната, намръщена физиономия, тази, която не обичаше властта, никога не бе имала и нямаше „да има никакво значение“ — беше му мъчно, че е така, ала не можеше да направи нищо. Тя никога и никъде нямаше да се почувствува щастлива и винаги щеше да иска да върви нататък.