Беше написал листчето вероятно за да запомни годината.
Хиляда деветстотин шейсет и шеста. Господи, как летеше времето.
Замисли се как ли би изглеждал Дюзънбъри сега, ако беше жив. Сигурно нямаше да е нищо особено. Още преди да умре, се появиха признаци, че сдава багажа, че е бил в разцвета на силите си, когато Федър се запозна с него в Боузман, щата Монтана — бяха колеги в катедрата по английска филология.
Дюзънбъри беше роден в Боузман и бе завършил колеж там, но след двайсет и три години преподавателска работа му възлагаха само три предмета в първи курс: никаква литература, никакви лекции в горните курсове. От академична гледна точка отдавна бе прехвърлен в графата ТРУДНИ, от които катедрата на драго сърце би се отървала начаса. Само дългият преподавателски стаж го спасяваше от категорията БОКЛУК. Той почти не общуваше с останалите от катедрата. Колегите му се отнасяха към него с различна степен на отчужденост.
Федър не можеше да го проумее, защото в личните си разговори с него Дюзънбъри изобщо не беше необщителен. Понякога наистина изглеждаше затворен с извитите си вежди и отпуснатите ъгълчета на устата, но когато Федър го опозна по-отблизо, Дюзънбъри всъщност се оказа жизнерадостен, с приповдигнат дух, бъбрив като стара мома или лелка. Държеше се леко „разпуснато“, бе хаплив и понякога язвителен. Отначало Федър помисли, че именно заради това не го обичат — по онова време от мъжете в Монтана се очакваше да изглеждат и да постъпват като в рекламите на „Марлборо“, но постепенно Федър се убеди, че причината за отчуждението е друга. Дюзънбъри просто си беше особняк. В една малка катедра дребните ексцентрични особености могат с годините да се превърнат в големи различия, а особеностите на Дюзънбъри никак не бяха дребни. Най-голямата разлика се разкриваше в репликата, която Федър чуваше многократно, презрителното: „Аха, Дюзънбъри… Дюзънбъри с неговите индианци.“
Дюзънбъри говореше за останалите колеги с не по-малко презрение: „Аха, английската катедра.“ Но рядко ги споменаваше. Единствената тема, която искрено го въодушевяваше, бяха индианците, особено индианците, наречени „Роки бой“, племето чипеуа крий до канадската граница, за което пишеше докторска дисертация по антропология. Не криеше, че ако не се броят индианците, с които се е сприятелил за двайсет и една от двайсет и трите години преподавателски стаж, само си е пропилял времето.
Беше наставник на всички студенти индианци в колежа — длъжност, която заемаше, откакто го помнеха. Студентите бяха свързващото звено. Държеше да се запознае със семействата им и да ги посети, така навлизаше в техния живот. Прекарваше всички почивни дни и отпуски по възможност в резерватите, участвуваше в ритуалите им, правеше им услуги, караше с колата болните им деца на лекар, разговаряше с длъжностни лица, когато някой от тях изпаднеше в беда, и дори нещо повече — напълно се разтваряше в обичаите, личностите, тайните и загадките на тези хора, които обичаше сто пъти повече от собственото си племе.
Няколко години след завършването на дисертацията щеше завинаги да се откаже от преподаването на английски език и да се отдаде на антропологията. Човек би отсъдил, че Дюзънбъри ще е щастлив от подобно решение, но от думите му Федър вече разбираше, че няма да е така. Дюзънбъри беше особняк не само в областта на английския език, беше същият и в антропологията.
Особнячеството му се състоеше главно в това, че отказваше да приеме „обективността“ като критерий в антропологията. Според него за обективността нямаше място в правилното провеждане на антропологичните изследвания.
Все едно да кажеш, че за папата няма място в католическата църква. В американската антропология това беше възможно най-непростимото отстъпничество и не закъсняха да го покажат на Дюзънбъри. Всички американски университети, в които бе кандидатствувал за защита на дисертацията, му бяха отказали. Но вместо да промени убежденията си, той заобиколи цялата американска университетска система и се обърна към професор Оке Хулткранц от най-стария шведски университет в Упсала — щеше да защити там. Заговореше ли на тази тема, Дюзънбъри се усмихваше самодоволно. Американец, защитил докторската си дисертация по антропология на американските индианци в Швеция? Да си умреш от смях!
— Проблемът с обективния подход се състои в това — обясняваше Дюзънбъри, — че чрез него не се научава кой знае колко… Единственият начин да научиш нещо за индианците е да ги обичаш и да спечелиш обичта и уважението им… Тогава те ще са готови да направят почти всичко за теб… Но ако не го постигнеш…
Читать дальше