Робърт Пърсиг - Лайла (Изследване на нравствеността)

Той поклащаше глава и се унасяше в мисли.

— Виждал съм ги тези „обективни“ изследователи — ходят по резерватите и не вършат абсолютно нищо… — продължаваше Дюзънбъри. — Това е лъженаучният мит, че ако си „обективен“, просто изчезваш от лицето на земята и виждаш всичко неизопачено, както Господ от небето. Чисти глупости. Ако човек е обективен, отношението му е дистанцирано. Лицето му придобива каменен, отчужден вид. А индианците чувствуват това. Разбират го по-добре от нас. И им става неприятно, когато го забележат. Не знаят какво, по дяволите, търсят онези антрополози, стават мнителни, затварят си устата и дума не продумват… Или им говорят глупости… на които много антрополози отначало вярват, защото са ги получили „обективно“… и индианците понякога им се смеят зад гърба.

— Някои антрополози стават големи светила пред колегите си — не спираше Дюзънбъри, — защото са научили онзи жаргон. В действителност обаче не знаят толкова, колкото си въобразяват. И най-неприятни са им хората, които им го казват… точно както правя аз. — Той се изсмя. — Ето защо не съм обективен по отношение на индианците. Аз им вярвам , те на мен също — ето къде е разликата. Споделяли са с мене неща, за които твърдят, че никога не са казвали на друг бял човек, защото знаят, че никога няма да използувам думите им против тях. Цялото отношение към тях е различно. Първо индианците, после антропологията… Този подход доста ме ограничава. Не мога да кажа толкова много неща. Все пак си мисля, че е по-добре да знаеш много и да казваш малко, отколкото да знаеш малко и да говориш много… Не си ли съгласен?

Понеже Федър беше отскоро а катедрата по английска филология, Дюзънбъри живо се заинтересува от него. Проявяваше любопитство към всичко и колкото повече опознаваше Федър, толкова по-голямо ставаше то. Дюзънбъри с изненада откри човек, който изглеждаше още по-отчужден и от него, човек, учил, моля ви се, индуистка философия в Бенарес, Индия, и разбрал нещичко за културните различия. И най-важното, умът на Федър му се виждаше силно аналитичен.

— Ето това ми липсва на мен — бе признал веднъж Дюзънбъри, — зная купища неща за тези хора, но не мога да структурирам наученото. Нагласата ми просто не е такава.

Затова при всяка възможност часове наред заливаше Федър с информация за индианците с надеждата да получи някаква обща структура, картина в обобщени понятия. Федър слушаше, но никога не отговаряше.

Дюзънбъри обръщаше особено внимание на индианските религиозни вярвания. Бе убеден, че тъкмо те обясняват защо индианците така бавно се приобщават към обкръжаващата ги култура на белите. Беше забелязал, че племената с най-силни религиозни обреди са „най-изостанали“ според представите на белите, и искаше Федър да му подскаже някаква теоретична обосновка. Федър смяташе, че Дюзънбъри може би е прав, но не се сещаше за никакви теоретични аргументи и изобщо намираше цялата теза за малко суха и академична. Повече от година Дюзънбъри не направи нищо, за да промени впечатлението му. Само продължаваше да засипва Федър с информация за индианците и да не получава от него никакви идеи. Чак по-късно, няколко месеца преди Федър да напусне Боузман заради преподавателско място другаде, Дюзънбъри му рече:

— Трябва да ти покажа нещо.

— Къде? — попита Федър.

— В Северния резерват на шайените в Бъзби. Ходил ли си там?

— Не — отвърна Федър.

— Е, мястото е доста окаяно, но съм обещал да заведа няколко студенти, не е лошо и ти да дойдеш. Искам да присъствуваш на обред на Местната американска църква. Студентите няма да ходят, но ти трябва да го видиш.

— Да не смяташ да ме обръщаш в друга вяра? — шеговито запита Федър.

— Може би — каза Дюзънбъри.

Обясни, че ще седят в индианска колиба цяла нощ, докато не изгрее слънцето. След полунощ Федър можел да си тръгне, ако пожелае, но преди това никой нямал право да напусне.

— И какво ще правим цяла нощ? — заинтересува се Федър.

— В средата на колибата ще има огън, ще се изпълняват разни свързани с него обреди, много песни, много барабани. Съвсем малко говорене. На сутринта, след като обредът завърши, ще има тържествена гощавка.

Федър се замисли, после се съгласи и попита какво е яденето. Дюзънбъри се усмихна лукаво и каза:

— Веднъж трябваше да поднесат храната отпреди идването на белите. Боровинки, еленово месо и разни такива работи, но знаеш ли какво направиха? Извадиха три консерви с царевица „Дел Монте“ и почнаха да ги отварят с отварачки. Седях и се мъчех да се сдържам, но най-накрая им извиках: „Не! Не! Не! Не консервирана царевица“, а те се изсмяха и рекоха: „Точно като бял човек. Иска всичко да е както трябва.“ После цяла нощ правеха всичко, както им казвах, и според тях беше още по-смешно, защото сега не само ядяха царевицата на белите, но и бяха оставили бял човек да ръководи церемонията. Всички ми се смееха. Винаги постъпват така. Ние с тях много се обичаме . Никъде не ми е толкова приятно, както там.