Робърт Пърсиг - Лайла (Изследване на нравствеността)

Ето тази дива страна за пръв път казваше: „Спри да се скиташ, това са твоите хора“, и той почваше да го осъзнава, заслушан в песните и барабаните и загледан в огъня. Нещо в тези хора сякаш шепнеше на „лошата“ му страна: „Знаем точно какво ти е. И ние се чувствуваме така.“

Другата, „добрата“, аналитичната страна само наблюдаваше и не след дълго започва бавно да плете огромна симетрична мисловна мрежа — по-голяма и по-съвършена от всякога.

Ядро на тази мисловна мрежа беше наблюдението, че когато индианците влизаха в колибата, излизаха от нея, слагаха дърва в огъня или си подаваха обредния пейоте, лулата или храна, те просто правеха всичко това. Те не се заемаха с действията, а ги вършеха и толкоз. Нямаше никакви излишни движения. Ако посягаха да сложат съчка в огъня, наистина само я слагаха. Не създаваха усещането за обредност. Участвуваха в обреда, но по такъв начин, сякаш нямаше никакъв обред.

При други обстоятелства Федър не би отдал особено значение на това, но сега, когато кактусът разтваряше мисълта и вниманието му нямаше накъде другаде да се насочи, то усилено го занимаваше.

И в говора им се забелязваха същата прямота и простота. Говореха, както се движеха, без никаква церемониалност. Сякаш думите извираха някъде дълбоко отвътре. Казваха онова, което искаха да кажат. После млъкваха. Важен бе не просто начинът, по който изричаха думите, а и отношението им, помисли си той, равно…

Равнинно, хрумна му изведнъж. Говореха езика на равнините. Чуваше чистия американски диалект на равнините. Той не беше само индиански. Белите също го говореха. Същата смесица от акцентите на Средния запад и Запада като в песните на Уди Гътри или каубойските филми. Когато Хенри Фонда се появи в „Гневът на мравките“ или Гари Купър, Джон Уейн, Джийн Отри, Рой Роджърс или Уилям С. Бойд се появят в който и да е от стотиците уестърни, те говорят именно така, не като превзет университетски професор, а както в равнините — лаконично, без преувеличения, почти без промени в интонацията, с неизменно изражение на лицето. И все пак под повърхността прозираше топлота с трудно доловим източник.

Филмите бяха направили диалекта толкова известен по целия свят, не той се бе превърнал почти в клише, ала в изразите на индианците нямаше никакви клишета. Те говореха западния американски диалект също толкова неподправено, както всеки каубой. Дори още по-неподправено. Не можеше да се каже, че го използуват. Той беше в кръвта им.

Паяжината се разрасна, когато Федър се замисли, че английският дори не им е роден език. У дома те не говореха на английски. Как тогава тези „езикови чужденци“ успяваха да говорят характерния за равнините диалект на американския английски не само толкова добре, както белите им съседи, но всъщност по-добре? Как беше възможно така съвършено да го имитират, след като от липсата на церемониалност личеше, че изобщо не се опитват да подражават на каквото и да било?

Паяжината растеше. Те не подражаваха. Единственото, което никога не биха направили, беше да подражават. Всичко извираше направо от сърцето. Сигурно такъв беше целият замисъл — да докарват нещата до момент, когато всичко идва естествено, направо, без подражания. Но ако не подражаваха, защо все пак говореха по този начин? Защо подражаваха?

И тъкмо тогава го осени голямото прозрение, дошло под въздействието на пейоте:

Те бяха първоизточникът!

Прозрението се разрастваше, докато той не изпита усещането, че е минал през екрана и за пръв път наблюдава хората, които прожектират филма, от другата му страна.

Повечето останали листчета в кутията пред него, много над хиляда, бяха породени пряко от това едничко първоначално прозрение.

Между фишовете беше пъхнат екземпляр от реч на вожда на команчите — Десет мечки, пред съвета на лечителите през 1867 година. Федър я беше преписал от книга за индианското ораторско майсторство като пример за реч от равнините, държана от човек, който не би могъл да усвои езика от белите. Сега я препрочете.

Десет мечки говори пред събралите се племена и се обръща специално към представителите на Вашингтон с думите:

„Рекохте ми неща, които не ми харесват. Не бяха сладки като захар, бяха горчиви като кратуни. Казахте, че мислите да ни пратите в резерват, да ни построите къщи и да направите лечителски колиби. Не ги искам.

Родих се в прерията, когато вятърът вееше свободно и нямаше какво да пречупи слънчевата светлина. Родих се там, където нямаше прегради и се дишаше свободно. Искам да умра пак там, не между стени. Познавам всяко поточе и всяко дърво между Рио Гранде и Арканзас. Ловувал съм и съм живял в онзи край. Живях както моите деди и като тях бях щастлив.