Робърт Пърсиг - Лайла (Изследване на нравствеността)

Има едно старо сравнение с чаша чай. Ако искаш да пиеш пресен чай, трябва да се отървеш от стария, иначе чашата ще прелее и ще измокри всичко. Умът е също като чашата. Възможностите му са ограничени и ако искаш да научиш нещо за света, трябва непрекъснато да го прочистваш и да учиш нови неща. Много лесно е цял живот да разплискваш стария чай в чашата и да си въобразяваш, че е страхотен, защото всъщност никога не си опитвал нищо ново, защото не си могъл да го получиш, защото старото е пречело на новото да навлезе, защото си бил напълно убеден колко хубав е старият чай, защото всъщност никога не си опитвал нищо ново… и така в омагьосан кръг.

Федър предпочиташе листчетата пред целите страници, защото в кутията за фишове случайността на избора е по-голяма. По-ценна е информацията, вместена в малки отрязъци, до които имаш свободен достъп и които подреждаш, както ти хрумне, а не данните, обединени в строга последователност. По-добре е например в пощата да има отделни номерирани кутии за всекиго, които клиентите могат да отварят, когато пожелаят. По-лошо е всички да идват едновременно в определен час, да застават на опашка и да получат пощата си от Джо, който трябва всеки път да подреди всичко по азбучен ред, има ревматизъм, остават му още няколко години до пенсия и изобщо не го интересува дали някой чака. Ограниченото със строга последователност разпределение води до появата на такива като Джо, които нареждат какво може и какво не може да се промени, а тази скованост убива.

Впрочем част от листчетата бяха посветени именно на тази тема: свободният достъп и Качеството. Двете понятия са тясно свързани. Свободният достъп е същността на органичния растеж, където клетките също като пощенските кутии са относително самостоятелни. Градовете се основават на свободния достъп. Демокрациите се градят върху него. Същото се отнася за системата на свободното пазарно стопанство, свободата на словото и развитието на науката. Библиотеката е едно от най-могъщите оръжия на цивилизацията именно защото използува каталози с фишове. Без десетичната система на Дюи, която позволява броят на фишовете в главния каталог да расте или намалява във всеки момент, цялата библиотека ще остарее, ще стане безполезна и ще загине.

И затова, макар да нямаха блестящ вид, кутиите с листчетата притежаваха скритата мощ на каталог с фишове. Като освобождаваха ума и свеждаха до минимум последователността в подреждането, те гарантираха, че нито една свежа неразработена идея няма да бъде забравена или изхвърлена. Нямаше никакъв идеолог Джо, който да убие една идея само защото не се вписва във вече появилите се в главата му мисли.

Тъй като Федър не преценяваше предварително пригодността на новите идеи и не се мъчеше да ги подреди, а просто ги оставяше свободно да текат, те понякога нахлуваха толкова бързо, че не успяваше да ги запише. Темата, цяла метафизика сама по себе си, беше толкова огромна, че потокът се превръщаше в лавина. Листчетата набъбваха във всички посоки и Федър, колкото повече виждаше, толкова по-ясно осъзнаваше колко има да види. Това му напомняше за ефекта на Вентури — едни идеите пораждаха други и така до безкрай. Разбираше, че има да прочете милион неща, да проследи милион нишки… прекалено много… прекалено много… човешкият живот не стигаше за всичко. Потрепера.

Понякога го обземаше желание да вземе листчетата, купчина след купчина да ги пъха в печката върху горящите брикети, после да затвори вратичката и да се заслуша как металът съска и те се превръщат в дим. Тогава всичко щеше да се унищожи и той отново щеше да се почувствува наистина свободен.

Само дето нямаше да е свободен. Информацията щеше да остане в мислите му.

Затова прекарваше по-голяма част от времето потопен в хаоса, с ясното съзнание, че колкото повече отлага подреждането, толкова по-трудна ще става задачата му. Все пак беше сигурен, че рано или късно трябва да изплува определена логика и е по-добре да я изчака.

В края на краищата убеждението му се потвърди. Започнаха да се появяват периоди, когато просто седеше с часове и не записваше нищо. Тогава според него най-после настъпваше мигът за подреждането. Беше му приятно, че самите листчета го улесняват. Вместо да се запита: „Откъде започва метафизиката на Вселената?“ — въпрос, който всъщност беше невъзможен, — просто трябваше да вземе две листчета и да се запита: „Кое е първо?“ Беше лесно и му се струваше, че винаги има отговор. После хващаше трето листче, сравняваше го с първото и пак си задаваше въпроса: „Кое е първо?“ Ако новото идваше след предишното, той го сравняваше с второто. Така имаше подредени вече три листчета. Повтаряше го непрекъснато, листче подир листче.