Робърт Пърсиг - Лайла (Изследване на нравствеността)

Според Метафизиката на Качеството нравствените кодекси всъщност са не два, а пет — кодекси на отношенията между неорганичното и хаотичното, между биологичното и неорганичното, между социалното и биологичното, между интелектуалното и социалното, между Динамично и статично. Последният вид, кодексът на отношенията между Динамичното и статичното, утвърждава, че доброто в живота не се определя от общественото или интелектуалното, или биологичното. Доброто е свобода от господството на който и да е статичен модел, но тя не се постига непременно чрез разрушаване на самите модели.

Райгъл тълкуваше най-новата история на нравствеността може би по доста опростен начин: старите кодекси срещу новия хаос. Но според Метафизиката на Качеството нещата не са чак толкова прости. Анализът на различните нравствени системи разглежда историята на двайсети век по съвсем различен начин:

До Първата световна война господствуват обществените кодекси. В периода между двете световни войни господството на интелектуалците е неоспоримо. От края на Втората световна война до седемдесетте години интелектуалците продължават да господствуват, но към тях се отправят все по-големи предизвикателства, които могат да се нарекат с името „неуспялата революция на хипитата“. А от началото на седемдесетте години се наблюдава бавно и объркано, неразумно отдръпване назад към някакви псевдовикториански нравствени позиции, съпътствувано от безпрецедентно и необяснимо нарастване на престъпността.

Измежду всички изброени етапи най-често погрешно се обясняват последните два. Тълкуват хипитата като лекомислени, разглезени деца, а последвалият ги период като „завръщане към ценностите“, каквото и да е неговото съдържание. Но Метафизиката на Качеството се придържа към противоположното мнение — според нея нравственият напредък е в революцията на хипитата, а сегашният период е разпадане на ценностите.

Революцията на хипитата от осемдесетте години е нравствена революция както срещу обществото, така и срещу интелектуалността. Тя е ново обществено явление, което нито един интелектуалец не е предвидил и не е успял да обясни. Революцията се извършва от децата на заможните, добре образовани, „съвременни“ хора. Те изведнъж се нахвърлят срещу родителите, училището и обществото с неподозирана омраза. Тук интелектуалците на двайсети век не се борят за нов рай, като се освобождават от викторианските ограничения. Те се сблъскват с нещо съвсем различно.

Федър смяташе, че промените се разбират толкова трудно, защото врагът е самото „разбиране“, статичният разум. Книгата, олицетворяваща културата на този период — „По пътя“ на Джек Керуак, представлява безкрайна лекция против разума. „… Всички мои приятели в Ню Йорк бяха в отрицателната кошмарна позиция да сразят обществото с измъчените си книжни, политически или психоаналитични причини — пише Керуак, — но Дийн (главният герой в романа) просто се втурва в обществото, жаден за хляб и любов, без да го е грижа за друго.“

През двайсетте години се смята, че обществото е причина за човешките нещастия и че разумът може да ги излекува, но през шейсетте години вече се шири мнението, че и обществото, и разумът причиняват всички нещастия, а изходът е в преодоляването на обществото и разума. Всичко, което интелектуалците от двайсетте години се борят да създадат, децата цветя от шейсетте години се борят да разрушат. Задължителният репертоар включва презрение към нормите, материалните придобивки, войната, полицията, науката, техниката. Важно място заема „продухването“ на мозъците. Наркотиците, които разрушават способността да се разсъждава, са почти свещени. В евангелие се превръщат източните религии, като например дзен и веданта, които обещават освобождение от затвора на разума. Подражава се на културните ценности на чернокожите и индианците, доколкото те са антиинтелектуални. Анархията става най-популярната политика, а мръсотията, бедността и хаосът — най-популярният начин на живот. Дегенератските прояви са самоцел. Добро е всичко, с което се отърсваш от сковаващата интелектуална хватка на социално-интелектуалната върхушка.

Към края на шейсетте интелектуализмът на двайсетте години попада в невъзможен капан. Ако продължи да се застъпва за още по-пълно освобождаване от викторианските обществени ограничения, ще привлича само повече хипита, които всъщност довеждат антивикторианството до крайност. Но ако, от друга страна, възприеме по-съзидателен подход да се съобразява с обществото и така да противодействува на хипитата, само ще привлича повече викторианци в редовете на реакционната десница.