Робърт Пърсиг - Лайла (Изследване на нравствеността)

Лайла помнеше кръвта. Всички се държаха така, все едно че я жалеха. Всички лицемери се вайкаха: „О, Лайла, толкова жалко!“ Но те бяха само лицемери. Мразеха го точно толкова, колкото и тя самата. Онова копеле. Не се говори така за мъртвите, но пък беше истина. Казваше му го още приживе. Нямаше причина да променя отношението си сега. Такъв си беше.

Тя зави зад ъгъла и изведнъж видя замъка! Лъки го бе открил! Никога не би се сетила, че е там. Но знаеше, че може да се спусне към него, а по-нататък според нея бяха паркът, циментовата площадка и яхтите.

Какво добро куче! Винаги си е било такова. Сигурно някой го бе пратил от острова да й покаже пътя. Сега вече можеше да стигне до яхтата и да изчака Капитана, за да я отведе надолу по реката към острова.

Не помнеше добре циментовата площадка. Беше страшно. Сякаш там върху нея щяха да се нахвърлят лъвове. А от другата страна имаше стъпала, кой знае кой се е притаил там. Лайла пристъпваше бавно, крачка по крачка…

Не чуваше нищо, но се страхуваше…

Направи още една стъпка. Нямаше друг избор. Трябваше да мине оттам. Пое дъх и се огледа зад ъгъла…

Ето го яхтклуба! И разпрострялата се река. Тук беше! О, колко хубаво беше да се завърнеш. Чуваше как въжетата се блъскат от вятъра.

На входа на яхтклуба стоеше чернокож мъж, който й каза нещо, но Лайла не го разбра. Той махаше с ръце, сочеше към нея, ала не я докосна, когато мина край него и тръгна към яхтата.

Слезе на кея и се озова пред яхтата! Лъки й беше показал пътя.

Къде остана Лъки?

Огледа се, ала не го видя. Повика го по име. Никой не се обади. Обърна поглед към реката да не би да е заплувал обратно към острова, но се виждаха само замъглените от дъжда далечни светлини.

Прехвърли се през парапета на яхтата и седна в кабината. О, колко беше приятно да седне! Зъбите й тракаха, дрехите й бяха прогизнали, но какво от това. Само трябваше да изчака Капитана и той щеше да я отведе на острова.

Отнякъде се надигна прилив. Лайла го забеляза заради движещите се по вълните светлини. Той повдигна и разлюля яхтата, после заглъхна.

Водата изглеждаше мръсна, в нея плаваха какви ли не боклуци. Имаше парчета от стари пластмасови бутилки, мръсна пяна, гъба, някакви клони със заклещена в един от тях умряла риба. Рибата беше обърната настрани и не беше цяла. След малко клонът с рибата мина покрай Лайла и се разнесе миризмата му. После пак се върна, водовъртежът го поде и той изчезна в него.

Последваха го други боклуци. Водовъртежът сякаш засмукваше всички мръсотии към дъното на реката. Лайла си спомни как веднъж бе наблюдавала риби в реката — едната се извръщаше настрани, а останалите се опитваха да отхапят парче от нея. Но тя успяваше да се изправи. След малко пак се извръщаше, докато накрая не можа да се изправи. Останалите се нахвърлиха да я ядат. Рибата вече не се бореше.

Лайла се молеше да не изпохапят Лъки, докато плува обратно към острова. Ако се забавиш, рибите ще те изядат жив. Не бива да правиш нищо, с което да им показваш, че намаляваш скоростта, иначе ще почнат да те преследват.

Не биха посмели да захапят Лъки.

Жалко, че Капитанът не беше тук.

Беше се отегчила от този бряг на реката. Можеше дори да я преплува, ако се наложеше. Не знаеше кога ще се върне Капитанът и повече не й се чакаше.

Лайла свали пуловера. Почувствува се по-добре.

После потопи ръка във водата.

Беше топла! Реката наистина беше топла. Ако заплуваше към острова, никога вече нямаше да усети студ.

Пак погледна водата.

Не искаше повече да й е студено. Беше се уморила да се бори. Можеше просто да се откаже. Да се отпусне.

Само да се отпусне. Надолу към онази ръка във водата. Тя се подаваше от мястото, където беше клонът, беше се протегнала, за да го стигне. Ръката се приближаваше до Лайла, но водата се завихри и я отнесе. Приличаше на бебешка ръка над водата. Бебешка ръка.

Ръчичката се протягаше над повърхността. Наистина беше бебешка. Виждаха се пръстчетата. Лайла не можеше да я стигне във водовъртежа, но след като тя се доближи още повече, успя да я улови. Сърцето й замря, докато я издърпваше от водата.

Телцето беше сковано и изстинало.

Беше със затворени очички. Слава Богу. Лайла почисти мръсотията от тялото и се увери, че още е непокътнато. Рибите още не го бяха нападнали. Но не дишаше.

Лайла взе от пода на кабината пуловера, сложи го в скута си, за да увие бебето, и го притисна до себе си. Залюля го и постепенно почна да усеща, че студът отстъпва. „Всичко е наред — занарежда тя, — всичко е наред. Ще се оправиш. Всичко свърши. Сега ще ти е добре. Никой няма да ти направи нищо лошо.“