Робърт Пърсиг - Лайла (Изследване на нравствеността)

Ами да отиде в полицията или в някой приют… Но тогава щяха да я разкрият. Щом веднъж си минал през тях в този град, най-добре да не им се мяркаш пред очите.

Не й се щеше да ходи покрай реката, докато стигне яхтата. Долу никак нямаше да е приятно. Щеше да върви през града, докато не намери пристана. Тогава щеше да се спусне надолу.

Онзи мъж, който я изгледа през витрината на ресторанта. Лошо. Преди десетина-петнайсет години нищо нямаше да го спре да влезе вътре. А сега просто отмина. Лайла си спомни думите на Али: „ Ти никога не се променяш, миличка, но те се променят.“ И после продължаваше: „Когато не ги искаш, не можеш да се отървеш от тях. Но само да ти потрябват, всички се изпаряват.“

Къде ли беше сега Али? Сигурно вече е навършила петдесет и е грохнала бездомница като онези, които Лайла видя вчера. И тя щеше да стане същата. Бездомница. Седнала на някоя решетка на отдушник, за да не зъзне в старите си дрехи…

… Като вещицата във витрината на магазина. С дълъг нос и провиснала над брадичката огромна брадавица…

Трябваше да си оправи косата. Наистина изглеждаше раздърпана. Дъждът мокреше косата й, сигурно приличаше на вещица.

Трябваше да има голям замък с щръкнала висока зелена кула. Така си спомняше. Когато стигне до замъка, трябваше да се спусне надолу към реката и да намери яхтата. Това беше останало в паметта й, след като тръгнаха.

Обувките й прогизнаха. Както и дрехите, и кутията с ризите. Дали просто да не спре и да не изчака дъждът да престане? Но тогава нямаше да стигне до замъка. Нямаше да спира, докато не го откриеше.

И тя е една, досега да не се научи да не се ядосва на хората! Все си мислиш, че някой ще дойде и ще те спаси, но този път вече е прекалено късно. Някой добър човек ще дойде и ще те спаси. Като Капитана. Все така си въобразяваш, нали? Но вече няма никой, Лайла. Капитанът беше последният. Няма да има друг, Лайла. Той беше последният.

Ето какво й каза мъжът зад витрината.

Ризите, които беше купила за Капитана, съвсем се намокриха. Сега той дори нямаше да й ги плати. Ако Лайла застанеше в някой вход или на друго закътано място, докато спре дъждът, щеше да ги опази. Защо ли хвърли плика, с който ги купи? В него щяха да останат сухи. Тогава можеше да ги върне в магазина и да получи достатъчно пари за такси. Но за да стигне до магазина, също й трябваше такси. Пък и магазинът щеше да е затворен по това време.

Квитанцията беше в портмонето. Но сигурно щяха да я познаят. Не, едва ли…

… На яхтата сто на сто имаше пари. Лайла щеше да се качи и да претършува чекмеджетата. После обаче се сети, че няма как да влезе в яхтата. Не знаеше комбинацията. Щеше да се наложи да изчака Капитана, за да й отвори. Но пък ако той беше там, Лайла нямаше да успее да претърси чекмеджетата. Той сигурно щеше да й даде пари. Не, беше бесен. Нямаше да й даде нищо.

Ами ако цяла нощ обикаля и не намери яхтата? Ако е подминала замъка? Ще има да върви до припадък и да не го открие. Нямаше как дори да попита къде е яхтата. Не помнеше къде са я оставили. Помнеше приблизително само посоката. Може би никога нямаше да я намери и щеше да върви, да върви безкрайно.

А после Капитанът ще отплава и тя никога повече няма да го види. С целия й багаж! Ще й отнесе куфара! Всичките й вещи! Там беше всичко, което притежаваше!

По нищо не личеше, че реката е наблизо. Лайла трябваше да попита някого къде акостират моторниците, но не знаеше как да зададе въпроса. Сградите се променяха бавно пред очите й. Нито една не изглеждаше позната.

Приближи се човек на колело. Мина съвсем близо до нея. Ставаше все по-тихо. Кварталът изглеждаше по-хубав или поне така й се струваше.

Сигурно се беше отдалечила прекалено много. Не помнеше квартала. По-добре да се бе придържала до реката. Скоро щеше да се озове някъде в Харлем, а никак не и се ходеше там. Особено през нощта. Някои прозорци бяха с железни решетки и бодлива тел отдолу.

Нямаше никакъв замък. Той беше тесен, със зелен заострен връх, приличаше на космически кораб, но наоколо го нямаше.

И защо й трябваше да се ядосва, да нагрубява Капитана и да го вбесява така? Сега не знаеше какво ще прави оттук нататък. Да се беше подмазвала, вместо да му говори истината право в очите, сега щеше да е на път към Флорида.

Не биваше да го кара да вземе Джейми. Той видимо се напрегна, когато му го предложи. Трябваше да си затваря устата.

Не биваше да спори с него. Няма да ти простят, ако не се увърташ и не говориш медени приказки. Ще ти го изкарат през носа. Много държат да ти покажат колко са големи и силни. Само да промълвиш, че май не са чак толкова големи и силни, колкото си Въобразяват, тутакси те намразват. Не понасят такива неща. Искат точно обратното. Джейми го накара да се чувствува слаб, а именно това не му хареса.