Робърт Пърсиг - Лайла (Изследване на нравствеността)

Като старицата, която вчера й заприлича на вещица. Изгледа Лайла много особено. Сякаш я позна. Може би и тя беше вещица! Затова я погледна така.

Лайла не желаеше да е вещица. Веднъж като малка искаше да носи пиратския костюм, но го облече Ем. За нея остана костюмът на вещицата. Точно така изглеждаше старицата. Като маската, която малката Лайла сложи заедно с костюма. Никак не й се искаше, но майка й я накара.

Пак изплува лицето на майка й.

— Лайла, не можеш ли поне мъничко да приличащ на Емалин?

— Мразя Емалин! — отвърна Лайла.

— Но Ем не те мрази.

— Така си мислиш — възрази Лайла.

Лайла много добре знаеше каква е Ем. Получаваше каквото пожелаеше. Винаги се преструваше. Точно това искаше майка й. Лъжи. Всички нови рокли бяха за Ем. За Лайла оставаше ролята на вещицата.

На погребението на дядо й майка й я накара да облече старата синя рокля на Ем и даде на Емалин всички синьо-бели чинии. Тази сутрин Лайла забеляза на покрива на една кола пчела и се сети за острова и дядо си.

Какво не би дала да се пренесе на острова. Дядо й беше пчелар, мажеше й препечени филийки с мед и й даваше. Помнеше, че винаги й ги поднасяше на синьо-бяла чиния. После дойде погребението, продадоха къщата му, оставиха синьо-белите чинии на Емалин и Лайла повече никога не видя пчелите. Все си мислеше, че пчелите са отлетели на острова с дядо й. Някой ден щяха да се върнат, тя щеше да ги види — пчелите, които винаги знаеха къде е дядо й. Ето какво си помисли сутринта, когато забеляза пчелата върху колата.

„Казах ти, че никога няма да намериш щастието по този начин, Лайла“ — повтаряше майка й. На лицето й се появяваше усмивчицата, която тя пускаше винаги, когато успяваше да накара някого да се почувствува зле.

„Омръзна ми да слушам все едно и също, майко — отвръщаше Лайла. — Кажи ми ти какво щастие си намерила!“

Малки като свредели очи, очи, очи…

Майка й смяташе, че Лайла ще отиде в ада, защото е лоша, но на острова нямаше значение дали си лош. Просто отиваш там. Това бе нарисувано на картината върху стената у дядо й.

Вятърът задуха иззад ъгъла, прониза я през пуловера и хвърли в очите й нещо като пясък или мръсотия, което й пречеше да вижда. Наложи се да спре до една тухлена стена и да примигне няколко пъти, за да излезе прашинката.

Ето! Видя го зад ъгъла на сградата! Наистина я следваше! Съсредоточи се върху него, напрегна всички сили. Май наистина беше вещица, защото лицето бавно изплува. Можеше да заповядва на нещата да се приближат.

Сега обаче разбра, че изобщо не я преследва човек. Беше куче.

То усети, че жената го е забелязала, и се скри обратно зад сградата.

Лайла се напрегна още повече. След малко кучето бавно започна да се появява отново. Тя не се помръдна, но и не отмести поглед. То полека запристъпва към нея. Вече по средата на улицата Лайла го позна. Лъки! След толкова много години.

— О, Лъки, върнал си се — възкликна тя. — Жив и здрав.

Тръгна към него. Искаше й се да протегне ръка и да го погали, но Лъки се отдръпна.

— Не ме ли позна, Лъки? — попита Лайла. — Цял-целеничък. Не ме ли помниш?

Не личеше къде го е ударила колата.

— Как успя да се върнеш от острова, Лъки? С плуване? Къде е островът, Лъки? Сигурно се приближаваме към него сега. Покажи ми пътя.

Но щом Лайла се запъти към Лъки, той тръгна пред нея. Тя го последва и забеляза, че краката му едва докосват земята, сякаш беше безтегловен.

От мрака в далечния край на улицата се появи камион с незапалени фарове. Движеше се почти безшумно. Страшно. Стигна до една улична лампа — Лайла успя да забележи чий е и сърцето й трепна. Сега наистина се уплаши. Той беше тук! Беше я намерил!

За последен път видя камиона, когато го влачеха на буксир към гробището за коли. Целия смачкан. Точно като него. Цялата врата беше опръскана с кръв, където бе увиснала главата му. В моргата изобщо не го погледна. Не можаха да я накарат да го погледне.

А сега дойде с пикапа, право по улицата. Ще отвори вратата и ще й каже: „Качвай се!“

Той знаеше какво да направи после. Ще намери онова проклето копеле, приятеля на Джейми, който й задигна парите, и ще го накара да ги върне. След това ще го направи на кайма. С една ръка. Знаеше как. Все смачкваше някого. Мръсник… Не се говорят такива работи за мъртвите. Щом Лайла каза тези думи, камионът се отклони и се насочи към Лъки.

Но Лъки се дръпна.

Камионът профуча покрай него. Лайла забеляза вътре човека, когото очакваше да види. Погледна я така, сякаш не желаеше да има нищо общо с нея. Но я позна, тя също позна него, а после камионът увеличи скоростта и изчезна.