Робърт Пърсиг - Лайла (Изследване на нравствеността)

Федър нямаше „кауза“, която да обясни на останалите. Негова кауза беше Качеството на живота му, но то не се побираше в рамките на „обективния“ език на интелектуалците и затова в техните очи изобщо не представляваше кауза. Той си даваше сметка, че създадените от разума технически устройства са нараснали на брой и са станали много по-сложни, ала не вярваше, че способността да се извлича наслада от тези устройства се е увеличила пропорционално. Според него не можеше да се твърди със сигурност, че сега хората са по-щастливи, отколкото през викторианската епоха. „Да търсиш щастието“ бе като да преследваш някакъв създаден от учените механичен заек, който бяга със скоростта на преследвача. А и да го хванеш за миг, той има особен синтетичен, технологичен вкус, който обезсмисля цялото преследване.

Всички сякаш се водеха от „обективното“, „научно“ убеждение, че същността на човека произтича от материалното му тяло. Идеите и обществата са съставки на мозъка, а не обратното. Мозъците не могат да се слеят физически и затова двама души общуват точно както корабните радисти, които изпращат и приемат сигнали в нощта. Научната, интелектуална култура се бе превърнала в култура на милиони самотници, които живеят и умират в единичните килии на духовното уединение и не могат да си говорят, дори не могат да съдят един за друг, защото от строго научна гледна точка това е невъзможно. На всеки човек в единичната килия му внушават, че колкото и да се мъчи, колкото и усилено да работи, той не е нищо повече от животно, което живее и умира както всички останали животни. Би могъл да си измисли нравствени цели, но те са само изкуствени умопостроения. От научна гледна точка той няма цели.

Някъде след двайсетте години се появява тайна самота, толкова всепроникваща и всеобхватна, че едва започваме да осъзнаваме нейните размери. Научната, психиатричната изолация и безплодието се оказват много по-страшен затвор за духа от старите викториански „добродетели“. Онова пътуване с Лайла в трамвая преди толкова време. Тогава Федър изпита същото чувство. Нямаше как да се доближи до Лайла и да я разбере, също както тя никога нямаше да го разбере, защото между тях заставаше разумът с всички негови взаимоотношения, последици и усложнения. Бяха загубили част от реалността си. Живееха в някакъв филм, прожектиран от интелектуалния електромеханичен апарат, който е създаден заради тяхното щастие и им показва:

РАЙ → РАЙ → РАЙ →

но който неволно ги е лишил от непосредственото изживяване на живота и ги е откъснал един от друг.

На Лайла й се струваше, че сънува. Кога бе започнал сънят? Тя не помнеше. Изплашеше ли се, мисълта и заработваше трескаво. Защо той й е взел хапчетата от чантата? Ако хапчетата бяха на мястото си, може би тя нямаше да се уплаши толкова. Сигурно бе решил, че са наркотик или нещо подобно. Затова ги е взел.

Лайла усещаше кога трябва да ги вземе по това, колко страшно й изглеждаше всичко наоколо. А сега наистина имаше нужда от тях.

Трябваше да прибере куфара си още следобед, както беше казала, че ще направи. Тогава нямаше да се наложи да се връща до яхтата. Вече беше тъмно.

Проклетият келнер. Можеше да й даде малко пари, за да й помогне. Тогава тя щеше да вземе такси. А сега нямаше нищо. Келнерът се държеше така, сякаш Лайла го лъжеше. Но тя не лъжеше. И той го знаеше. Можеше да познае. Все едно! Келнерът трябваше да се държи така, сякаш беше сторила нещо лошо, макар и да знаеше, че не е направила нищо.

Беше застудяло. Вятърът я пронизваше през пуловера. Тук улиците бяха толкова мръсни. Всичко беше мръсно. Беше овехтяло и студено.

Започна да вали.

Лайла дори не знаеше дали върви в правилна посока. Струваше й се, че се приближава към реката.

В долния край на улицата забеляза магистрала със забързани коли по нея. Но парка го нямаше, където тя очакваше да го види. Може би чувството за ориентация я бе подвело и тя вървеше в грешна посока. Дъждовните капки блестяха на светлината на фаровете. Лайла помнеше, че когато с Капитана тръгнаха от яхтата, наблизо имаше парк.

Можеше да вземе такси и да не плати. Забеляза едно свободно. Понечи да го спре, но се отказа. В миналото би го направила. И би се изплюла в лицето на шофьора, когато той поиска да плати. Сега обаче беше уморена. Не й беше до караници.

А може би трябваше да изпроси пари от някого. Не, нямаше да стане. Нямаше да й дадат. Не и тук. Беше опасно да доближаваш хората без причина. Можеха да ти направят какво ли не.