Мери Пътни - Дивачката

— Ако ме виждаш като свещеник, значи твоето въображение е по-богато от моето.

— От теб би излязъл съвсем приличен свещеник — сериозно заяви Кайл. — Ти си търпелив и добър. След пет-шест години старият Симпсън ще се оттегли и ще станеш викарий в Дорнлей. Ще бъде идеално. Приходите са добри.

Мисълта накара Доминик да потръпне. Да прекара остатъка от живота си само на километър от семейната резиденция като беден роднина? Не знаеше много за небесата, но бе сигурен, че ако стане свещеник в Дорнлей, ще се озове направо в ада.

— Няма да го бъде, Кайл — рязко прекъсна възторжените приказки на брат си. — Ще се отегча до смърт. В кавалерията поне ще изживея някое и друго приключение.

— За Бога, Дом! Само един проклет глупак може да предпочете армията!

Ако го бе казал друг, Доминик само би се изсмял, но изявлението на брат му го изпълни със студен гняв.

— Мнението ти за мен е много ласкателно. — Присви очи, наведе се над масата, мрачно вкара всички топки и сложи край на играта. — Може и да съм проклет глупак, но все още мога да те бия на билярд или на каквото и да е друго.

— По дяволите, Дом! — Кайл го изгледа свирепо. — Говорим за твоя живот, а не за някаква си проклета игра! Ти имаш мозък. Използвай го! Ела с мен в Кеймбридж. Ако не искаш да ставаш духовник, можеш да следваш право. И там ще бъдеш добър. Но, за Бога, не се погубвай в армията!

Да бъде заключен цяла вечност в прашни стаи сред още по-прашни книги… Нима Кайл толкова малко го познаваше?

И интересуваше ли се всъщност от нещо друго, освен да си има другар в Кеймбридж?

— Има много, които смятат, че да се защитава страната ни, е въпрос на чест. Но дори и да не е така, това, че си се родил с десет минути по-рано, не ти дава правото да решаваш как аз ще прекарам живота си.

— Това ли си мислиш, че се опитвам да направя? — Кайл пое дълбоко дъх, опитвайки се да не избухне. — Искам най-доброто за теб. След като Наполеон е заточен на Елба, в армията ще се отегчиш също толкова, колкото и във викарията. А ти имаш възможност да продължиш образованието си. След три години сигурно ще разсъждаваш по-иначе. — Гласът му омекна. — Моля те, Дом! Толкова бих се радвал да сме заедно в Кеймбридж.

Тази молба го вбеси много повече отколкото гневът. Може би брат му имаше основание. Той наистина беше превъзходен компаньон. А и щеше да бъде, както когато бяха момчета…

Но те вече не бяха деца и приятното видение се разби на пух и прах от внезапното просветление, че ако се съгласи с брат си, все едно подписва духовното си унищожение. Винаги, когато бяха заедно, Кайл бе Наследника, а Доминик — Резервата. Така постепенно щеше да се обезличи в сянката на брат си и да се превърне в човек без никакво значение и самоуважение.

Ако искаше да бъде самият себе си, трябваше да си тръгне.

— Няма да стане, Кайл. Армията ме устройва. Ако слуховете се окажат верни и Наполеон избяга от Елба, може би ще бъда полезен на Англия.

— Не! — Кайл яростно стовари юмрука си върху масата. За миг изглеждаше така, сякаш ще се нахвърли върху брат си и ще сключи ръце около гърлото му. Вместо това обаче отсече с гробовна обреченост: — Ако го направиш, кълна се, че никога няма да ти го простя!

Доминик усети как кръвта се отдръпва от лицето му.

— За щастие, твоята прошка никак не ме интересува. — Завъртя се на пети и излезе.

Беше горд, че успя да запази самообладание. Разтрепери се чак когато се озова в стаята си.

Когато се събуди, в ушите му все още звучеше гласът на брат му. Докато се взираше в тъмнината, осъзна, че е взел правилното решение. Въпреки това сега, десет години по-късно, разбираше с кристална яснота, че настояването на Кайл да отиде с него в Кеймбридж е било по-скоро загриженост, отколкото желание да наложи волята си. Жалко, че не го бе разбрал още тогава.

След Ватерло копнееше да се върне у дома и да прекара известно време с Кайл. Можеха да отидат в Шотландия, където щяха да яздят, да ловят риба или да се носят на колела из зелените поля. А някоя вечер, след порядъчно количество коняк, Доминик може би щеше да му сподели всичко за онзи кошмарен ден. Макар че сигурно Кайл нямаше да каже много — мъжете не обсъждат подобни неща, мълчаливото му разбиране щеше да излекува душевните му рани.

До днес, когато изля душата си пред Мериъл, не бе говорил с никого за това.

Странно колко близък се чувстваше с нея, въпреки душевното й разстройство. Мисълта за тази близост му припомни целувката им. Това го смути и той побърза да насочи вниманието си отново към брат си.