П. Удхаус - Джийвс се намесва

Думите й бая ме стреснаха. Не казвам, че съм политнал и че ми е причерняло пред очите, но бях разтърсен. И кой ли племенник не би бил. Любимата леля с пот на челото се е трудила да спаси кръщелницата си от лапите на един нюйоркски плейбой, а после научава, че добронамерените й усилия са отишли залудо. Съвсем естествено е синът на покойния й брат да почувства силен прилив на съчувствие.

— Не може да бъде? — казах аз. — Кой ти каза?

— Тя.

— Самата тя?

— От плът и кръв. Дойде при мен като подскачаше, пляскаше с ръце и блееше колко много, много е щастлива, скъпа мисис Травърс. Глупаво девойче. За малко да я цапна с лопатката по тиквата. Винаги съм мислила, че не е много печена, но нея май изобщо не са я слагали в пещта.

— Но как се е случило?

— Онова нейно куче нали скочило с теб в езерото.

— Да, и то си взе банята като всички останали. Но какво общо има всичко това?

— Уилбърт Крийм се гмурнал и го спасил.

— То можеше съвсем спокойно и само да си доплува.

Всъщност вече беше започнало в стил нещо като австралийски кроул.

— Това не е хрумнало на празноглавката. За нея Уилбърт Крийм е мъжът, спасил дакела й от гроб сред вълните. Затова ще се омъжи за него.

— Но човек не се омъжва за някого, защото спасява дакели.

— Омъжва се, ако има нейния интелект.

— Изглежда странно.

— Странно е. Но точно така става. Момичета като Филис Милс са като отворена книга за мен. Ако си спомняш, в продължение на четири години бях собственик и редактор на седмичен вестник за жени. — Тя напомняше за периодичното издание „Будоарът на милейди“. Веднъж и аз имах принос към страницата „Съпрузи и братя“ с една статия, или парче, на тема „Какво носи добре облеченият мъж“. Наскоро вестникът беше продаден на един абдал от Ливърпул и чичо Том никога не е цвъртял така от радост, както когато сделката приключи. През тези четири години той беше покривал разноските.

— Едва ли — продължи тя, — си бил редовен читател, но за твоя информация, във всеки брой се появяваше по един разказ и в седемдесет процента от тях героят печелеше сърцето на героинята, спасявайки кучето й, котката, канарчето или каквото там противно животно се случи да има. Е, Филис не е написала всичките тези истории, но лесно би могла, защото така е устроен мозъкът й. Като казвам мозък — уточни кръвната ми роднина, — имам предвид четвъртинката чаена лъжичка вещество, което може и да намериш, ако изкопаеш в главата й артезиански кладенец. Бедната Джейн!

— Бедната коя?

— Майка й. Джейн Милс.

— О, а, да. Твоя приятелка, ти ми каза.

— Най-добрата, която съм имала. Тя винаги ми казваше: „Далия, момичето ми, ако взема да се гътна преди теб, за бога, погрижи се Филис да не се омъжи за някой гаден простак. Тя сигурно ще го направи. Момичетата винаги го правят, един господ знае защо“ — така ми казваше и знам, че си мислеше за първия си мъж, който беше мерзавец над мерзавците и постоянен камък на врата й, докато една нощ за късмет не влязъл в Темза както бил фиркан и не го намериха сума време. „Моля ти се, спри я“, казваше тя, а аз й отговарях: „Джейн, можеш да разчиташ на мен“. А какво стана сега?

Опитах се да я успокоя.

— Не можеш да се виниш.

— О, Да, мога.

— Не е твоя грешка.

— Аз поканих Уилбърт Крийм тук.

— Просто от съпружеско чувство да направиш добро на чичо Том.

— И допуснах Ъпджон да се навърта наоколо, да й виси над главата и да я подтиква.

— Да, Ъпджон трябва да поеме вината.

— Точно така.

— Ако не беше неговото… незаконно въздействие, така ли се казва? — Филис щеше да си остане неомъжена, или стара мома, или каквото там беше. „Ти си виновникът, Ъпджон!“ — това май обобщава нещата. Той трябва да се засрами от себе си.

— И аз ще му го кажа! Давам десет лири да ми падне тук точно в този момент.

— Можеш да си ги спестиш. Той е в кабинета на чичо Том.

Лицето й просия.

— Така ли? — тя отметна глава назад и напълни дробовете си. — ЪПДЖОН! — изгърмя, като че ли събираше добитъка оттатък през бреговете на Дий.

Предупредих я любезно:

— Внимавай с кръвното си налягане, стара ми родственице.

— Ти не бери грижа за кръвното ми налягане. Като го оставиш на мира, и то ще те остави на мира. ЪПДЖОН!

Той се появи на френския прозорец, хладен и суров, какъвто съм го виждал, когато сме общували в кабинета му в Малвърн Хаус — разбира се не като гост по своя воля, а по принуда, (формулата беше: „Бих искал да видя Устър в кабинета си веднага след утринната молитва“.)