П. Удхаус - Джийвс се намесва

— Той отиде на пикник с Уилбърт и Филис.

Значението на това съобщение не ми убягна.

— Започнал е следенето, а? Веднага се е хванал на работа.

— Уилбърт му е непрекъснато под око.

— А ако някой има нужда повече от всеки друг да бъде под нечие око, то това е гореспоменатият клептоман.

— Кой?

— Ти не разбра ли? Уилбърт е джебчия.

— Какво искаш да кажеш с това „джебчия“?

— Гепва си разни неща. Всичко, което не е заковано с пирон, му е добре дошло.

— Не ставай магаре.

— Не ставам магаре. Той взе каничката за сметана на чичо Том.

— Знам.

— Знаеш?

— Разбира се, че знам.

Нейната… как беше думата?… апатичност, така ли?… нещо, дето започваше с ап… ме изуми. Бях очаквал младата — или май застаряващата й кръв да се смрази и къдриците й да щръкнат като бодли на сплашен таралеж. По нея обаче не мръдна нито мускул.

— Мътните го взели — не се стърпях аз, — ти го приемаш доста хладнокръвно.

— И за какво да се вълнувам? Том му я продаде.

— Какво?

— Уилбърт се свързал с него в Харъгейт, предложил му е да я купи, а Том ми се обади да му я дам. Това показва колко важна трябва да е тая сделка за него. Мислех си, че би се разделил по-скоро с кучешките си зъби.

Поех дълбоко въздух, за щастие този път без да е примесен с джин и тоник. Бях дълбоко развълнуван.

— Искаш да кажеш — гласът ми се изви като на виртуозно сопрано, — че се подложих на това душеразтърсващо изпитание за едното нищо?

— Кой е разтърсвал душата ти, ако изобщо има такъв?

— Мама Крийм. Изникна, докато претърсвах стаята на Уилбърт, за да открия проклетата вещ. Естествено, смятах, че я е забърсал и скрил там.

— И тя те хвана?

— Не веднъж, а два пъти.

— Какво ти каза?

— Препоръча ми да се лекувам при Роди Глосъп, за чиито умения да се грижи за умствено увредените, била чула добри неща. Може да се разбере какво й е навяло тази идея. Едната ми половина беше под тоалетката в този момент, и явно тя го е помислила за странно.

— Бърти! Абсолютно възхитително!

Определението „възхитително“ ми се стори кривоизбрано, и аз го споделих. Но думите ми се загубиха в бурята от кикот, която изригна от нея. Не съм чувал друг път някой да се смее така бурно, дори и Боби, когато греблото скочи и ме хлопна по върха на носа.

— Бих дала петдесет лири, за да съм там — каза тя, когато беше в състояние да задейства гласните си струни. — Наполовина под тоалетката, а?

— Втория път. Първия път, когато общувахме, бях на пода с един стол, овесен на шията ми.

— Като яка от епохата на Елизабет I 20 20 Елизабет I (1533–1603) — кралица на Англия (1558–1603), бел.пр. , каквато е носил Томас Ботуей.

— Отуей — поправих я намусено. Както вече съм споменавал, обичам да изяснявам нещата. Готвех се да й кажа, че очаквам от нея, като от кръвна роднина, съчувствие и състрадание, а не това кречеталско дърдорене, както бе казал някой. Но точно тогава вратата се отвори и Боби влезе.

Щом я видях, веднага разбрах, че има нещо странно във вида й. Обикновено това същество се показва пред света под формата на някой, който чувства, че ако това не е възможно най-чудесният свят, то поне е достатъчно чудесен, за да му се наслади, докато дойде по-добър. Имам предвид енергия и жизнерадост и всичките му там подобни. Но сега у нея имаше едно безразличие, ама не безразличието, с което те гледа котаракът Огъстъс, а онова на оная жена от картината в Лувъра. Джийвс веднъж ме замъкна там да я видя, и каза, че това е главата, в която се сбират всички краища на света. Спомням си, че ми обърна внимание на досадата в клепачите. Точно такова впечатление на досада ми правеха сега Бобините клепачи.

Като раздвои устните си, които до момента образуваха една съвсем тънка линия, като че ли току-що е смукала лимон, тя каза:

— Дойдох да взема оная книга на мисис Крийм, която четях, мисис Травърс.

— Вземи я, дечко — рече роднината ми. — Колкото повече хора в тая бърлога четат творбите й, толкова по-добре. Всичко това ще помогне на споразумението.

— Значи вече си пристигнала, Боби — попитах аз. — Видя ли Кипър?

Не мога да кажа, че тя изпръхтя, но във всеки случай подсмъркна.

— Бърти — обърна се тя към мен с глас, изваден право от хладилника, — ще ми направиш ли една услуга?

— Разбира се. Каква?

— Не споменавай името на тоя плъх в мое присъствие — изсъска и се отдалечи, с клепачи все така излъчващи досада.

Остави ме в мъгла, без да мога да напипам вътрешния смисъл, а от ококорените очи на леля Далия можех да заключа, че основната идея не е стигнала и до нея.