П. Удхаус - Джим Тайфуна

Младият лорд тихо се изсмя, после промълви:

— Много хитро. По всичко личи, че е бил внедрен в дома на сестра ви.

— Какво да предприема? — гневно попита госпожа Пет.

— Нищо. Засега е невъзможно да направите каквото и да било, освен да си отваряте очите на четири. Наблюдавайте този Скинър. Може би има съучастници. Не вярвам да работи сам. Подозирайте всички. Повярвайте, че…

В този момент откъм горния етаж се разнесе толкова оглушителен шум, че първоначално би могъл да се възприеме като следствие от преждевременното изпитание на партриджита, ала след секунда заприлича на предсмъртен писък на жертва на опасното изобретение. Писъкът достигна до най-отдалеченото ъгълче в къщата и оповести на обитателите й два неоспорими факта: че под покрива й някой страда и че този някой има здрави бели дробове.

Неистовият крясък оказа незабавно и внушително въздействие върху гостите в салона. Разговорите рязко секнаха, сякаш някой беше затворил крана на чешмата, от която се изливаха. Дванайсет дискусии върху същия брой свръхинтелектуални теми мигом прекъснаха, сякаш беше прозвучал тръбен зов, оповестяващ края на света. Пребледнели художници-футуристи се спогледаха с онемели поети-авангардисти, а театралните реформатори озадачено се втренчиха в будистите.

Внезапно настъпилата тишина само подсили странния звук, което помогна поне на едного от присъстващите да схване посланието му. Госпожа Пет наостри уши за миг, през който времето сякаш спря, нададе сърцераздирателен писък и се хвърли към вратата.

— Огдън! — изкрещя и се втурна нагоре по стълбата, като прескачаше по две стъпала наведнъж и набираше скорост в движение. Ненапразно казват, че най-добрата приятелка на едно момче е неговата майка.

Докато в салона се вихреше празненството на разума и душата, във физкултурната зала на последния етаж Джери Мичъл чакаше господин Пет и запълваше времето си с усилени физически упражнения за поддържане на великолепната си форма. Ако гостите на Неста Пет не разговаряха толкова шумно, щяха да чуят приглушеното тупкане от юмручните му удари по боксовата круша.

След около пет минути той прекрати тренировката и забеляза, че е удостоен с присъствието на Огдън Форд. Шишкавият хлапак стоеше на прага и внимателно го наблюдаваше.

— Какво правиш? — попита след малко.

Джери избърса потта от челото си с огромната си ръкавица и отвърна:

— Тренирам.

Сетне се залови да сваля ръкавиците си, като наблюдаваше Огдън с неприкрито неодобрение. Беше вманиачен на тема „добра физическа форма“ и потръпваше от отвращение всеки път, щом зърнеше закръгления юноша. Огдън пък, както му беше обичай през дните, в които майка му устройваше приеми, около час се беше спотайвал пред салона, събирайки „пътен данък“ от минаващите покрай него подноси. Беше се натъпкал до пръсване, лицето му беше изцапано с конфитюр.

— Защо? — поинтересува се и облиза конфитюра върху дясната си страна.

— За да поддържам формата си.

— Защо я поддържаш?

Джери захвърли ръкавиците в гардеробчето си и отегчено процеди:

— Изчезвай!

— А?

— Разкарай се!

— А? — Прекаленото консумиране на сладкиши явно беше замъглило съзнанието на хлапака.

— Махай се оттук.

— Не искам.

Боксьорът започна да се изнервя. Седна и критично огледа неканения посетител.

— Сигурно винаги правиш само онова, което искаш — промърмори.

— Точно така — чистосърдечно отвърна дебелакът, сетне с безразличие добави: — Много ти е смешен носът. Какво си го правил, че да стане такъв?

Джери едва се сдържаше на мястото си. Не беше суетен, но беше доста чувствителен относно обонятелния си орган.

— Лизи вика, че никога не е виждала по-смешен нос — дърдореше хлапакът. — Казва, че все едно гледала герой от комикс.

Върху очуканата физиономия на Джери Мичъл плъзна руменина. Изобщо не смяташе Лизи Мърфи (която не беше първа хубавица) за авторитет по мъжката красота, ала осъзнаваше, че в този случай проклетницата донякъде има право; най-силно обаче го разгневи покровителственият тон на Огдън. Намръщено изгледа хлапака, който бе лишен от всякакво чувство за такт, и усети, че ръцете го засърбяха.

— Махай се! — повтори.

— Какво?

— Чупката от тук!

— Не ща! — категорично отсече Огдън. Бръкна в джоба на панталона си и извади лепкава маса, която някога е представлявала крем пита. Изгълта я на две хапки и с доволно изражение обясни: — Бях забравил сладкиша. Мери ми го даде на стълбата. И тя смята, че носът ти е смешен — добави, сякаш съобщаваше интересна клюка.